Последна промяна:
25.09.2006 16:21
Според идеология на икуменизма, религията трябва да служи на човечеството за постигане на неговите земни цели. А по думите на св. Викентий Лерински, «наш дълг е не да водим религията накъдето бихме пожелали, а да я следваме, където тя ни води»2. Ние до крайност трябва да се боим от тоя грях — да изменяме вярата и да нарушаваме Православието»3 — пише той. « Да се възвестява на православните християни нещо такова, каквото те преди не са приели, това никога не се е позволявало, никога не се позволява и никога не ще се позволява.»4.
Според св. Викентий, на новите учения, противоречащи на православните догми и канони, съответствува онова печално явление от Стария Завет, което Боговдъхновените писатели наричат «други богове»5. Но — ще допълним ние — както Бог се е гневял за почитането на други богове, така Той се гневи и за отстъпването от догматическите истини на Православието и за тръгването подир разни новаторства каквито в наше време обилно предлага икуменическото движение чрез ССЦ. «Истински православен — казва св. Викентий — е онзи, който е привързан с цялата си душа към Църквата, към Христовото тяло, към Божията истина, който нищо не поставя по-високо от Божествената религия, от вселенската вяра — ни авторитет, ни любов, ни дарования, ни красноречие, ни философията на който и да било човек, но като презре всичко това и пребъдва във вярата твърд, постоянен и непоколебим, счита за свой дълг да държи само онова и да вярва само в онова, за което е известно, че цялата Вселенска Църква единодушно го е държала от древност. А онова, за което узнае, че то — като нещо ново и неизвестно — отпосле е въведено от някого си единолично, без съгласието на другите или даже против съгласието на всички светии, него той отрича, понеже то не се отнася към (истинската) вяра, а е изкушение... Блаженият ап. Павел в първото си послание до Коринтяните пише: «Трябва да има помежду ви разногласие (ереси — в гръцкия оригинал — в ск.н.), за да изпъкнат достойните между вас» (1 Кор.11:19). Апостолът като че ли така говори: Виновниците за ересите затова именно не се изкореняват веднага от Бога, за да изпъкнат достойните, т.е. да се види, доколко вярно и непоколебимо обича всеки един вселенската Вяра. И действително, щом само се покаже някое нововъведение, веднага става очевидна тежестта на зърната и лекотата на плявата. Тогава без голямо усилие се отвява от хармана всичко, което не е тегнело към него с каквато и да било тяжест: едни (от плявата) съвсем отлитат неизвестно накъде; други пък са така разтревожени, че се боят да не погинат, но се срамуват и да се опомнят. Те са объркани, полумъртви-полуживи, понеже са приели в себе си отрова в такова количество, което не убива, но не се преработва от стомаха; не причинява смърт, но не позволява и да се живее. Уви, състояние достойно за съжаление!»6
С последните думи св. Викентий като че ли рисува положението на днешните «православни» икуменисти. Те са се нагълтали с икуменическа отрова и сега са разпънати между Православието и икуменизма, така че не знаят сами — да отстояват ли вековните ценности на праотеческата Вяра, или да вървят все по-надолу по пътя на компромисите! На такива св. Викентий ясно казва, че, щом усвояват новаторствата, макар и да държат привидно за древната Вяра, те постепенно отстъпват от нея и незабелязано за себе си отпадат от Православието. «Ако започнат да примесват към древното ново — казва св. Викентий за такива, — към светото — чуждо, към свещеното — нечисто, тоя обичай по необходимост ще се разпространи по цялото, тъй че подир това в Църквата не ще остане нищо недокоснато, нищо неповредено, нищо цяло, нищо неопетнено, но там, дето по-рано е било светилище на чистата и непорочна Истина, там накрай ще бъде нечист дом от нечестиви и гнусни заблуди. Нека Божията благост отклони тая нечистота от нашите умове! Нека то си остане безумие на нечестивите! А Христовата Църква, грижливата и внимателна пазителка на поверените й за съхранение догми, никога нищо в тях не изменя, нищо не съкращава, нищо не прибавя, необходимото не отсича, излишното не принажда, своето не губи, чуждото не усвоява»7.
Тази преценка на св. Викентий за непроменимоста на Христовата Църква по отношение на догматическото й учение е вярна за всички времена. Църквата стои на поста си, на който е поставена от своя Божествен Основател. Тя не се променя. Много нейни членове обаче, увлечени от съблазните на времето, се променят и й изневеряват за своя погибел. Такива хора си въобразяват, че постъпват хуманно, благородно, прогресивно, като отстъпват от неизменяемите верови традиции на Църквата. Те противопоставят прогреса на консерватизма без да размислят, че истинският прогрес на Църквата и на нейното свято дело се състои тъкмо в нейния здрав консерватизъм. Всеки, който руши вековните и неизменни верови устои на Църквата, подкопава нейния понататъшен прогрес и туря край на нейната спасителна мисия сред идващите поколения. Не съзнавайки това и намирайки се под обаянието на «прогресивната» икуменическа литература и особено на икуменическото възпитание, планомерно провеждано вече от ССЦ, млади православни богослови неусетно се отдалечават от св. Православна Църква и започват да гледат на нейната неподатливост към икуменическото сближаване с инославните вероизповедания като на осъдителна закостенялост, противоречаща на духа на времето.
Типичен в това отношение е следният пример: Един аспирант от нашата Духовна академия в София бе изпратен през 1966 г. на едногодишна икуменическа специализация в Швейцария. В Босе (край Женева) той преминал успешно курса на специализацията. След завръщането си в България той написа кратък доклад върху това — где и как е работил и какво е постигнал за това време. Доклада си той представи на Академически съвет. Като членове на съвета ние го четохме. В края на тоя доклад младият аспирант обещава да работи за по-нататъшното процъфтяване на икуменизма, защото — цитираме дословно неговия израз — «задача преди всичко на младите богослови е да омекотяват вероизповедната вцепенелост и да сочат центъра на всички вероизповедания — Иисуса Христа, Чиято любов обхваща всички смъртни люде».
Ето как се възпитават днес младите икуменисти, рекрутирани от Православната Църква — да наричат догматическата твърдост вероизповедна «вцепенелост» и да се стремят да излязат от нея на широкото поле на вероизповедните компромиси!
На младите икуменисти ССЦ отделя не малко внимание. Възпитанието и образованието на младежта е занимавало 4-та секция на генералната асамблея на ССЦ в Найроби през декември 1975 г. Но, по преценката на Руската св. Православна Църква, «този въпрос, който по същина се отнася до образа на човека-християнин..., не намерил в асамблеята своето християнско разрешение. Резултативният документ свидетелствува, че неговите автори не разбират под възпитание формирането на новия човек, създаден по Бога в правда и святост на истината (Еф.4:24). Възбужда съжаление фактът, че в документа липсва образът на Христа, на Когото следва да се уподобява християнската личност при възпитанието; вместо това се предлагат препоръки..., дадени вън от всякаква връзка с Божественото Откровение»8.
Тоя чужд на Свещеното Писание светски дух на възпитанието, препоръчван и провеждан от ССЦ чрез неговите върховни органи — генералните асамблеи — ще насочи икуменическата младеж към отстъпление от догмите и ще я доведе накрая до скъсване с вярата в Христа!
Но ръководителите на икуменизма знаят какво вършат. Те никога не биха се отказали от задачата си да превъзпитават в съвсем нов дух християнската младеж. На превъзпитаването на младото поколение икуменисти ССЦ е посветил много отдавна голямо внимание. На тая цел служи икуменическият институт в Босе (край Женева). За нейното по-скорошно достигане се създава и разработва тъй нареченото «икуменическо богословие», което има за предназначение да измести православното Богословие. В името на икуменическите идеали се създават все нови и нови икуменически центрове, като тоя в Хюстън в САЩ9. А «при университета в Германия е организиран първият в страната Икуменически богословски институт. Той ще се занимава със системно изследване на икуменические прояви и с икуменическо-богословските проблеми»10... За икуменически срещи е създаден и икуменическият център в монастира Пендели край Атина, дето вече се върши икуменическа работа11.
Всичката тая трескава дейност на ССЦ сред младежта е в крещящо противоречие с ясното учение на св. Викентий Лерински, който ни предпазва от всякакви новаторства в областта на вярата, «веднъж завинаги предадена на светиите» (Иуда 1:3).БЕЛЕЖКИ
1 Знаменит западен св. отец, игумен на Леринския монастир на острова срещу гр. Ница (Южна Франция), починал в 450 г. Автор на прочутото съчинение «Commonitorium» — «Напомняне», написано в 434 г., в което са изложени принципите, според които се установява нормата на истинската съборна (православна) вяра за разлика от лъжеученията.
2 Commonitorium, cap. 62. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 646.
3 Пак там, гл. 7, кол. 648.
4 Пак там, гл. 9, кол. 649.
5 Пак там, гл. 10, кол. 650.
6 Пак там, гл. 20, кол. 665-666.
7 Пак там, гл. 23, кол. 669.
8 ЖМП, №4, 1976, с. 12, кол. I.
9 Вж. Църковен вестник, бр. 30-31, С., 1971, с. 23.
10 Църковен вестник, бр. 7, С., 1973, с. 12, кол. II.
11 ЖМП, №10, 1973, с. 5.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.