Последна промяна:
25.09.2006 11:51
Икуменизмът цели на вид да създаде някакво единство сред разделените християнски изповедания. Той може би ще се опита от събраните накуп неправилни учения чрез диалози и събеседвания — да образува някаква «истина», защото как иначе ще примири и задоволи противоположните по възгледи религиозни групировки, които той е приютил под сянката си, и всяка от които иска да се зачете и нейното «верую»! Резултатът от такъв труд обаче не може да бъде достигане до Истината, а окончателно отдалечаване от нея. Защото истината не е сбор от заблуди!
Въпреки трудностите на обединяването, голяма е надеждата на икуменистите, че то ще се постигне. Как? — Чрез диалози, чрез икуменически организирани и в икуменически дух провеждани диалози. Централният комитет на ССЦ, заседавал в Адис Абеба (1971), установил твърдо, че «диалогът е много повече отколкото само разговор един с друг. Диалогът е процес, в който отделните хора и общества научават да се освобождават от взаимния страх и недоверие и да влизат в едно ново доверие един към друг (к.н.). И тъй, той е динамичен жизнен контакт, при който се касае за съвместен живот и дейност... Диалогът обещава откриване на нови измерения в разбирането на нашата религия (sic!) и на нови отношения между християните и иноверците, каквито досега не са се забелязвали... Такива диалози са поради туй белези на надеждата»1.
Бъдещото единство икуменистите си представят не като униформено. «Напротив — пишат те, — ние сме свободни и същевременно принудени да направим опита, да изявим живото предание на Евангелието и на църквата в многообразието на съвременността (к.н.), в която живеем»2. Тъй многообразието — плурализма — те поставят в основата на единството. Но що за единство ще бъде то, щом в него ще бъде налице догматическа и каноническа многовидност?!
Нека изброим като примери няколко проекта за всеобщо обединение, както и един-два практически опита за местни обединения:
В САЩ се стремят да се обединят напоследък десетина американски «църкви» в една нова обща «църква», наричана «църква на обединяващия Христос». При разговорите били обсъждани и богословско-догматически въпроси, ала по един нов начин: «Различните догматически схващания се считали не като взаимно изключващи се, а като допълващи се». Постигнато било някакво съгласие, първо — благодарение на възгледа, че новата църква трябвало, доколкото е възможно да направи плодотворни всички предания на църквата (т.е. всички отклонения от истинското Свещ. Предание — в ск.н.); и второ, — чрез известно релативизиране на исторически обусловени догматически противоположности (т.е. чрез подкопаване абсолютния авторитет на догмите — ск.н.)»3.
Подобен опит е в ход да се проведе и в Англия, дето има много направления и секти. Всичко това трябва да се «обедини», като се започне от Англиканската църква, разделена сама на три клона. Предвидено е да се вземе под внимание и Римокатолическата църква, към която принадлежат не малко граждани на Англия, както и много други протестантски формации, включително и баптисти, и квакери. Образувана е за тая цел Комисия за единството на църквата. Към началото на 1975 г. Комисията била стигнала до следните резултати: «Единство не трябва непременно да означава еднаквост». Всеки проект за единство трябва са съдържа и богато разнообразие. «Видимото единство ще трябва на първо място да постигне взаимно признаване между участвуващите в него, както и взаимно признаване на йерархията и на веровите норми (догмите — в ск.н.), — нещо, което ще даде място на едно разнообразие в изразяването»4.
Ето как пък един модерен римокатолически богослов си представя единството на бъдещата «икуменическа църква»: Тя ще бъде всеобхватна и в тоя смисъл «католическа». С папа Йоан ХХIII настъпва ново разбиране на католичността, даващо «нова широта на църквата, която предлага простор за всички разделени. Не става дума за връщане в римокатолическата църква, но за обединение в простора на едно единство, в който най-различните християнски формации имат място... Всички са съединени в едно видимо единство, запазват своята собствена физиономия, всяка признава другите като апостолски църкви... и всички имат общение в Евхаристията...» Католичността била в тоя смисъл широко разгърнат простор за най-големи противоположности... Думата «противоположност» съвсем не значела противоречие. Противположността била свидетелство за онова, което било живо, и за неговото многообразие, а противоречието било духът на отрицанието и на изключването. Мьолер казвал: «Противоположностите, обхванати (gespannt) в единство, обогатяват единството; противоречията пък са ереси, разлагащи и убиващи...»5
Приблизително така си представя бъдещата икуменическа «Уна санкта» и генералният секретар на ССЦ — Филип Потер, който пише от «висотата» на своя отговорен пост в навечерието на V асамблея в Найроби: «Световните асамблеи в Ню Делхи и Упсала бяха направили декларация за «характера на единството, което ние търсим». Конференцията на «Вяра и устройство» в Саламанка (1973 г.) задълбочи това определение и сега е предстоящо да го представи за одобрение на асамблеята в Найроби. «Едната църква — се казва там — трябва да се разглежда като съборна общност (съдружество) на местни църкви, които от своя страна са автентично свързани»... Според декларацията, всяка църква притежава в лоното на тази съборна общност пълнотата на католичността и вселенскостта и свидетелствува за една и съща апостолска вяра (sic!). Тези църкви са свързани помежду си с едно кръщение и една евхаристия и признават взаимно едни у други... своите йерархии. Те са поели общото задължение да изповядват Христовото Евангелие, като осигуряват неговото проповядване и служба на света. Вторият отдел на асамблеята ще проучи, как може да се постигне такова единство. Не става въпрос толкова да се намери най-добрата възможна формулировка на онова, което се означава с «видимо единство», колкото да се насочи вниманието към така поставените пред църквите изисквания и да им се помогне да ги изпълнят.»6
В този цитат, както и в описаните там опити за обединение на различните деноминации, ясно прозират тенденциите за догматически отстъпления в името на икуменическото единство — отстъпления, заангажиращи и Православните поместни църкви, членуващи в ССЦ. Филип Потер говори за някаква «съборна общност (съдружество) на местни църкви» и за това, че «всяка църква притежавала, в лоното на тази общност, пълнотата на вселенскостта и свидетелствувала за една и съща апостолска вяра». Как може обаче апостолската вяра на Православната Църква, скрепена от апостолското й приемство, да бъде една и съща с пъстрото разноверие на всякакви либерални общности, които не признават Божественото достойнство на Иисуса Христа, нито догмата за Св. Троица, а между това, бидейки равноправни членове на ССЦ, са призвани да се обединят с православните?! И как може тия либерални общности да имат «пълнотата на вселенскостта», щом, както видяхме, понятието «вселенскост» е равнозначно на «православност», а православност означава изповядване на ненакърнената и пълна истина?!
По-нататък Филип Потер казва, че тия «църкви» са свързани помежду си с едно кръщение и една евхаристия и признават взаимно едни у други йерархиите си. Чисто по протестантски генералният секретар на ССЦ говори само за две Тайнства. Очевидно другите пет Тайнства той отхвърля като излишни. Но може ли св. Православна Църква заради някакво-си компромисно обединение с еретиците да се откаже от останалите свои Тайнства?! «Ние вярваме — казва от името на Православната Църква Цариградският патриарх Йеремия II (+ 1595), — че животът в Христа зависи от Тайнствата и от тях получава своето начало»7. И наистина, какъв живот в Христа бихме имали, ако не приемаме пълнотата на църковните Тайнства! Да отхвърлиш Тайнството Миропомазание, например, това значи да отхвърлиш преподаваната чрез него благодат, която единствена ни прави способни за правилен свят духовен живот и ни води към спасение. Да отхвърлиш Тайнството Свещенство, облагодатявано от апостолското приемство, значи да направиш невъзможно извършването ни на всички други Тайнства! Да отхвърлиш Тайнството Покаяние (Изповед), това значи да се лишиш от опрощаване на греховете си чрез свещенослужителите, на които е дадена власт да връзват и развързват (Мат.18:18)!
Филип Потер говори за Евхаристията като за Тайнство, свързващо «църквите». Ала каква Евхаристия може да има у протестантите, щом те нямат апостолско приемство и считат Евхаристията не за жертва, която ни освещава, а само за спомен, при който няма причастяване с истинската Плът и Кръв Христови. За нас, православните, са от решаващо мистическо значение думите на Христа: «Който яде Моята плът и пие Моята Кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Плътта Ми е наистина храна, и Кръвта Ми е наистина питие» (Иоан.6:54-55). За протестантите, при тяхното рационалистическо отношение към Евхаристията, тези думи са загубили всякакво мистическо значение. Православно вярващият се стреми към обожение, към участвуване в Божественото естество (2 Петр.1:4) на Спасителя Христа, разбира се, не по същество, а по благодат. Това пък се постига не иначе, освен чрез приобщаване към истинската Плът Христова, към този «жив Хляб, слязъл от небето», за който Хляб Спасителят е казал: «Който яде от този Хляб, ще живее во веки» (Иоан.6:51). Като не могат да се причастяват с този «жив Хляб», протестантите се залъгват само със спомена за него. Как може прочее да имаме църковно-молитвено и евхаристийно общение с такива упорити в своята неправилна вяра люде?!
Филип Потер споменава и за взаимно признаване на йерархията. Но ние питаме: как могат Православните църкви, без да отпаднат от православната си вяра, да признаят протестантската «йерархия», скъсала още при Мартин Лутер с апостолското приемство?!
Най-сетне в цитат се казва, че за постигане на видимо единство не било толкова важно да се намери най-добрата му възможна формулировка, а че било нужно да се подканват и подпомагат «църквите» да го постигнат. Но щом няма да се търси «най-добрата възможна формулировка», ясно е, че догмите ще се обявят за нещо второстепенно пред изкуствено изтъкваната най-важна задача — обединението на всяка цена!
Всичко това, което Филип Потер в 1975 г. само загатва и набелязва във връзка с предстоящата тогава V асамблея на ССЦ в Найроби, напоследък е добило вече конкретен израз в един документ, изработен при срещата на комисията «Вяра и устройство» в Лима (Перу) през януари 1982 г. Този документ носи названието «Кръщение, Евхаристия, Служение» (съкратено обозначаван като БЕМ, с първите букви на тия три думи на английски) и има за цел да установи някакво «съгласие» между всички «църкви» по въпроса за тия три основни Тайнства: Кръщението, Евхаристията и Свещенството, като последното хитро е подменено с по-общия термин «Служение» (Ministry), — очевидно с цел да се отклони неприятният за протестантите въпрос за апостолското приемство на йерархията, каквото те не притежават. Въпреки това обаче те имат дързостта да претендират, че изработеният в Лима документ «се основава върху апостолската вяра»8. Във II глава на БЕМ изрично се казва: «Изповядвайки заедно апостолската вяра, църквите биха споделили пълно и цяло взаимно признаване на кръщението, евхаристията и служението»9. И тъй, в БЕМ се съдържат основните елементи от статията на Филип Потер, които разкритикувахме по-горе. Нищо чудно, че БЕМ е бил предложен от ССЦ при VI му асамблея във Ванкувър (Канада) през 1983 г. на църквите-членки с цел на приемането му от тях, за което като краен срок била определена датата — 31 декември 1985 г.10
Най-печалното обаче е това, че, докато реформатските църкви са се отнесли твърде резервирано към БЕМ11, в лицето на православните тоя документ е намерил поддръжници, и то, от най-високо място. Вселенският патриарх Димитриос е избързал още преди VI-та асамблея, на 3 март 1983 г. да направи декларация, че във въпросния документ «Православната църква е щастлива да открие множество елементи от своето учение върху тия централни теми»12. Странно е, че първенствуващият по чест йерарх на Православната Църква отминава с мълчание най-важната тема за апостолското приемство, на което сам той е носител!
Привеждайки тия хвалебни думи на Цариградския патриарх Димитрий, които, макар и казани от името на Православната Църква, с нищо не заангажират Православието, д-р Александър Пападерос — православен грък, загубил всякаква православна ориентировка, — с ирония противопоставя тия думи на отправеното преди 4 века писмено предупреждение от тогавашния Цариградски патриарх Йеремия II до тюбингенските лутерански богослови: «Вървете си по своя път и занапред не ни пишете повече по догматически въпроси!»... (вж. по-горе с. 37). За разлика от тогава, — продължава д-р Пападерос — «представителното икуменическо събрание, състояло се в Лима (1982), намери изход в една нова кореспонденция — тоя път с всички църкви, — в която става въпрос още веднъж за Тайнствата: кръщение, евхаристия и служение... Тук не се касае вече за различни тези: благодарение на една схождаща се воля (!) — казва д-р Пападерос — бе възприет единодушно един конвергентен текст (texte de convergence — вж. с. 267). Той е предложен на всички ни, за да му се радваме заедно»13. Причината за такава «радост» авторът вижда в изходната идея на БЕМ, според него, «призната днес от всички, че едно основно съгласие по въпроса за кръщението, евхаристията и служението... е главното предварително условие за видимото единство на Църквата... БЕМ е прочее един от най-важните етапи по пътя за видимото единство (к.н.)»14 — утвърждава «православният» богослов.
Като отбелязва, че «тоя път не върви по права линия, а се връща назад, за да върви напред» (иезуитски принцип!), авторът със задоволство заявява, че «тук се изоставя — надяваме се, окончателно — схоластическия (!) начин на мислене, на поставяне въпроси и отговаряне на тях (по тоя начин са съставени повечето катехизиси на Православната вяра — в ск.н.). Освен това — продължава авторът — тук явно се изоставя едно богословие «чисто», «обективно» и «научно» (к.н.), при все че научните резултати не се игнорират напълно»15. Подчертаните от нас три прилагателни към изоставеното от БЕМ богословие са три смъртни удара, които д-р Пападерос сам си нанася, тъй че не е нужно да го опровергаваме ние. Щом БЕМ скъсва с чистото богословие, застъпвано от Православието, явно е, че изпада в нечисто богословствуване, т.е. в еретическо; щом БЕМ се отчуждава от обективното богословие на Божествената истина, явно е, че изпада в субективно-пристрастно тълкуване на истината; най-после, щом БЕМ не държи сметка дори за научно-академичния характер на богословието, тогава напразно ССЦ парадира с една псевдо-научност в своите рационалистически построения, с които трови душите!
Накрай, за да придаде уж благочестив оттенък на разсъжденията си, д-р Пападерос заявява, че «същественото тук е не онова, което богословите казват на църквите, а онова, което Духът им казва»16...
Последните думи представляват кощунствена пародия на често повтаряния в Откровението на св. Йоан богослов израз : «Който има ухо, нека чуе, какво Духът говори на църквите» (Откр.2:7, 11; 3:13). С тези слова се възвестява чрез Св. Дух Божията воля и отсъда относно поместните църкви, съставящи древната Христова Църква. Д-р Пападерос обаче, като отхвърля критерия на Православната истина в богословието, си позволява да вещае от името на Бога икуменически заблуди, прикривайки ги под името на «Духа». Но сам св. ап. Йоан Богослов ни учи да «разпознаваме Духа на истината от духа на заблудата» (1 Иоан.4:6).
Този именно «дух на заблудата» е вдъхновявал изложените дотук проекти за постигане на «единство» на кривомислещите с православно мислещите. Същият той е вдъхновил и съставителите на БЕМ!
БЕЛЕЖКИ
1 Arbeitbuch Nairobi 75, ORK, 1975, S. 45-46.
2 Пак там, S. 37.
3 Вж. Rohland, E. Hindernisse u. Fortschritte auf dem Weg zur Einheit. — Okumenische Rundschau, Heft 3, 1973, S. 379.
4 Irenikon, -2, 1975, p. 253-254.
5 Brandenburg, Albert. Einheit der Kirche — Einheit der Christen. — Okumenische Rundschau, Heft 4, 1973, S. 473-474.
6 Вж. статията на Филип Потер, поместена в парижкия ежедневник «Le Monde» — 20.IХ.1975, p. 9.
7 Митрополит Филарет Московский. Ответы лютеранам. М., 1866, с. 222.
8 Irenikon, -3, 1983, p. 392.
9 Пак там, p. 391.
10 Пак там, p. 392.
11 Пак там, p. 394.
12 Episkepsis, -299, 1.IX.1983, p. 16.
13 Пак там, p. 15.
14 Пак там, p. 15-16.
15 Пак там, p. 16.
16 Там.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.