Последна промяна:
24.09.2006 23:37
Към белезите на истинската Църква нека прибавим накрай още една нейна отличителна черта — нейната непогрешимост. Православната Църква е непогрешима в изповядването на вярата, поверена й от Христа чрез св. апостоли.
Известният църковен историк от 19 век абат Владимир Гете (+ 1892), преминал по убеждение от римокатоличеството в Православието, обосновава непогрешимостта на Христовата Църква с «достоверното свидетелство, непрекъснато изявявано от християнското общество относно учението, което Христос и апостолите са преподали на това общество. Достоверността на това свидетелство се потвърждава, като исторически факт, от непрекъснатите свидетелски показания, които започват и се свързват едно с друго от първия век до наши дни. Подобен род свидетелство е до такава степен несъмнено, че за неговото опровергаване би трябвало да се отхвърли цялата история (к.н.), тъй като няма друг исторически факт, който толкова непрекъснато да се продължава, като свидетелството на цялото това общество, общество живо във всички епохи и непрекъснато утвърждаващо приетото от него учение... И действително, прекрасна гледка представлява Православната Църква със своето удивително постоянство в учението! Тя е видяла много спорове; тя е издържала многобройни вражески нападения; тя е била подхвърляна на нечувани жестокости и преследвания; нейните врагове са я довеждали до състоянието на робство в същата оная страна, дето тя някога е сияела с най-ослепителен блясък. Но и в нещастието и в поруганието, както и в дните на славата, тя е запазила своето учение (к.н.); нейните основни начала са началата на истинското християнство (к.н.). Тя може и в наши дни да предложи на еретическите «църкви» и философи своето най-прекрасно учение, какво светът е могъл да чуе някога!»1
Не само просветени православно вярващи, но и мнозина непредубедени западни инославни богослови ясно виждат, че единствено Православната Църква е останала през вековете вярна на Христа и на завещаното от Него чрез светите Му апостоли учение, и, като виждат това, публично го заявяват. Ето няколко примера:
Англиканинът H. A. Hodges пише, че «православната вяра..., на която Православната Църква е постоянен пазител, е християнската вяра в нейната вярна и съществена форма»2.
Франц фон Бадер, римокатолически философ и богослов, още в миналото столетие, след като направил еклезиологически проучвания, заявил, че Православната Църква «е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото Западната църква»3...
Бележитият римокатолически богослов историк Хефеле, въпреки голямата си привързаност към Рим, трябвало да признае: «В богослужението и учението на гръцката Църква (т.е. Православната — в ск.н.) няма ни най-малки промени от времето на нейния разрив с Рим»4.
Протестантският пък богослов Овербек, когото цитирахме вече (с. 56) и който е предшественик на днешното диалектическо богословие, пише, сравнявайки Православието с римокатолицизма: «Православната Църква е неизменна във вярата и в св. канони. Това е същата вяра и сега, каквато е била преди 1 000 години. А Рим е сметнал за добре да измени неизменяемата вяра, да я направи подвижна, да я развива. Православната Църква само е запазвала и утвърждавала истината, която по своята същност е неподвижна и неизменна, и я запазвала и утвърждавала в тоя вид, както тя е била предадена на Църквата от апостолското Предание»5.
«След като папата откъснал Западната църква от Източната», пише в друго свое съчинение Овербек, «Източната Църква, съгласно свидетелството на историята, запазила отколешното си единно вселенско (католично) учение неизменно до сегашното време» (к.н.)6.
Цитираният по-горе отец Владимир Гете, след обръщането си в Православието, пише: «Църквата за православния християнин — това е християнското общество, съществуващо още от апостолските времена. То живее с единен живот; то не се изменя, понеже не променя нищо в Богооткровеното учение; приело това учение от начало, то го преподава от век на век такова, каквото го е получило (к.н.). Вярващите (миряни) съставят в него точно такава съществена част, каквато и епископите. Последните имат специалното задължение да надзирават християнските общини да не би да проникне в тях някакво нововъведение (к.н.), но и всички вярващи също имат право да участвуват в запазването на Православието и те са длъжни да предпазят дори самия епископ, ако той, изменил на своя дълг, поиска да прави нововъведения... В такъв случай свещеникът и даже простият мирянин, ако посочат еретика, не само няма да бъдат порицани, но дори ще заслужат прослава и благодарност от цялата Православна Църква»7.
Измежду съвременните богослови, пишещи на немски език, ще споменем само неколцина.
Старокатолическият епископ от Берн (Швейцария), Урс Кюри, подчертава, че «Източноправославната Църква притежава християнски живот с първична сила, голяма интензивност и чистота, и в нея през течение на вековете е запазено древното църковно Предание, което в голяма степен е загубено в западната църковност» (к.н.)8.
А проф. д-р Ернст Бенц пише: «В съвременния християнски свят Православието сияе като единствена в своя род величина. Величието му се състои в това, че то вярно е запазило във всички сфери на своя живот пълнотата на католичността на древната Църква. В неговото богослужение продължават да живеят по приемство древноцърковното разбиране и древноцърковната литургическа практика. В богослужението му приемствено живее и цялата пълнота на учението на древната Църква. Тук... няма разделение между богослужението и богословието, между молитвата и учението. Тази Църква е запазила първоначалното съзнание на своя вселенско-католичен характер. Нейното самоопределяне като Една, света, съборна и апостолска Църква се основава не върху идеята на правото, а на съзнанието, че тя представлява от себе си мистическото тяло Христово... (к.н.) В това мистическо тяло действено се проявяват даровете на Светия Дух и молитвата един за друг, която се простира до царството на починалите, защото Бог не е Бог на мъртви, а Бог на живи... Православието с най-голяма вярност е запазило до наши дни предаденото му древно-църковно догматическо наследие»9.
Проф. д-р Фриц Либ счита от извънредно голямо значение факта, че «Източната Църква е запазила чисти и неповредени древно-християнските догми, като не ги е изопачила чрез схоластичен рационализъм»10.
Като се радваме на тия западни признания в полза на нашата Църква, ние можем да прибавим: своето високо достойнство на единствена непрекъсваема и безпогрешна носителка на истината св. Православна Църква дължи на своята неизменна преданост към онази догматическа вяра, която е наследила от Самаго Господа Иисуса Христа и Неговите свети апостоли и която е утвърдила на Вселенските и на признатите от тях поместни събори. От тук се вижда, че догматическото наследство, което св. Църква е прела от Спасителя и научила от Неговите непосредствени ученици, съставлява непоклатната и твърда основа (ср. Лука 1:4), върху която тя пребъдва винаги една и съща, неизменна и неделима през вековете. Тя е крепост срещу заблудите на мирогледно-догматическа почва, пази и до днес истината, в която се вярва за спасение (2 Сол.2:13), и ще продължава да я пази до свършека на света, за да я имат истинските Божии чеда и в последните времена — във времената на антихриста, та да могат въз основа на нея да различават истината от заблудата. Така Христовата Православна Църква ще помага на искрено копнеещите за истината в ония най-тежки за вярващите християни времена, във времената на всеобщото отстъпление (2 Сол.2:3), та да не се поддават на хитросплетеното примамно учение на Христовия противник, а да останат, сред обстановката на всеобща изневяра, верни на своя Господ и Спасител и чрез правата си вяра и съобразения с тази вяра свой добродетелен живот да получат вечно общение с Него в царството на безсмъртието.
Високата си задача на пазителка на истината св. Православна Църква и днес трябва да осъществява чрез верността си на поверените й твърдо и веднъж завинаги формулирани догми и канони. Тя ще продължава и в годините на най-страшните гонения при антихриста да осъществява тази задача, в изпълнение на неотменното обещание, дадено й от Спасителя, че «вратата адови няма да й надделеят» (Мат.16:18).
Обаче според икуменизма, който смята, че в никоя от църквите на днешното време не е запазено цялото християнско вероучение неповредено и в пълнота, излиза, че вратата адови са надделели на Църквата.
Ние не можем да бъдем икуменисти, понеже икуменизмът
1) Не вярва в съществуването на Едната, света, съборна и апостолска Църква;
2) Еретически подкопава православната еклезиология;
3) Проявява неверие в силата на Христовите думи за непобедимостта на Църквата (Мат.16:18), валидни до края на света, и
4) Проповядва съвсем ново, противно на чистата Православна вяра учение за Църквата.
БЕЛЕЖКИ
1 Вж. статията «Основныя начала Православия», прев. К. Истомин. — В: сп. «Вера и разумъ», кн. I. Харьков. 1884, с. 25-26.
2 Anglicanism and Orthodoxy. A Study in Dialectical Churchmanship. London, 1955, p. 46-47.
3 Franz-von-Baader. Der morgenl andische und der abendlandische Katholizismus. — Samtlische Werke. Bd. X. Leipzig, 1855, S. 91.
4 Beitrage zur Kirchengeschichte, Archaologie und Liturgik, 1864, S. 432.
5 Овербек. Положение, назначенное православной России Божественным Провидением... Лейпциг, 1870, с. 56.
6 Овербек. Свет с Востока. Взгляд на кафолическое Православие сравнительно с папством и протестантством. Предисловие. Вильна, 1867, с. II.
7 Вж. посочената статия «Основныя начала Православия», с. 23-24. — Последните думи перифразират края на 15 правило на Цариградския двукратен събор (861 г.), дето се изказва похвала за миряни ревнители на Православната вяра, които бдят и изобличават дори епископи при заблуда.
8 Вж. Die Wiedervereinigung der christlichen Kirchen und das altkatholische Kirchenideal im Lichte des eucharistischen Wunders. — Internationale Kirchliche Zeitschrift, 1930, Heft 3, S. 167.
9 Geist und Leben der Ostkirche. Hamburg, 1957, S. 170 f.
10 Orthodoxie und Protestantismus, Orient und Occident, 1929, H. I, S. 6.
(Тримата последни автори са цитирани по проф. д-р Илия Цоневски. Българската Православна Църква и икуменическото движение. — В: «Духовна култура», кн. I, 1965, с. 33-34.)
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.