Българска Православна Старостилна Църква

Нови сведения за възгледите на

Богучарския архиепископ Серафим (Соболев)

относно проблеми на Руската Православна Църква1

Публикуваният документ е писмо на известния подвижник на благочестието епископ (а впоследствие архиепископ) Серафим (Соболев) до архиепископ Вениамин (Федченков). Причина за появата на писмото са отправени от страна на архиепископ Вениамин обвинения в ерес по адрес на митрополит Антоний (Храповицки). Епископ Серафим, макар и да е противник на учението на митрополит Антоний за изкуплението, се изказва против подобни обвинения. Епископ Серафим привежда в своето писмо и редица интересни факти, характеризиращи отношението на праведния Йоан Кронщадски към архиепископ Теофан (Бистров) и Григорий Распутин.

Архиепископ Серафим (в света – Николай Борисович Соболев) е един от най-почитаните в България и в Русия подвижници на благочестието и един от най-авторитетните апологети на Православието.

Йерархът е роден през 1881 г., завършил е Рязанската духовна семинария и Санкт Петербургската духовна академия. През 1908 г. е удостоен с научната степен „кандидат на богословието“ за съчинението „Учението за смирението според Добротолюбието”. През 1908 г. е ръкоположен за йеромонах, след това преподава в Пастирското училище в Житомир, в Калужката и Костромската духовни семинарии. През 1912 г. о. Серафим е възведен в сан архимандрит и е назначен за ректор на Воронежката духовна семинария. Заедно с отстъпващите войски на генерал А. И. Деникин архимандрит Серафим заминава за Южна Русия. Съгласно решение на Висшето църковно управление на Южна Русия, през 1920 г., на празника Покров на Пресвета Богородица архимандрит Серафим е ръкоположен за епископ Лубенски, викарий на Полтавска епархия. През ноември същата година архипастирът напуска Русия, а през 1921 г. оглавява руските енории в България. Същата година йерархът получава от патриарх Тихон нова титла – епископ Богучарски. През 1938 г. е удостоен с научната степен „магистър на богословието“ за съчинението „Новото учение за София Премъдрост Божия” и е включен в състава на Научния комитет при Архиерейския Синод на Руската Православна Църква зад граница (РПЗЦ). През 1944 г. архиепископ Серафим преминава от ведомството на Архиерейския Синод в подчинение на Московския патриархат2. Архипастирът се упокоява на празника Тържество на Православието на 26 февруари 1950 г. През 2010 г. името му е включено в месецослова на Руската Православна Църква зад граница (РПЗЦ).

Архиепископ Серафим е известен като автор на редица съчинения. На архипастира принадлежат трудове против учението на митрополит Антоний (Храповицки) за изкуплението и против учението на протойерей Сергий Булгаков за Софѝя. Идеалът на православната монархия е изразен от светителя в съчиненията „Руската идеология” и „За истинския монархически светоглед”. През 1948 г. архиепископът участва във Всеправославното съвещание в Москва, където изнася доклади за англиканската йерархия, за икуменическото движение и за новия календарен стил. В последните години от живота си йерархът активно се бори срещу обновленските тенденции в Българската Православна Църква.

Епистоларното наследство на архиепископ Серафим е фактически непознато на изследователите. Главното препятствие да бъдат изследвани писмата на архипастира е това, че архивът на руската енория в София е бил унищожен заедно с храма „Св. Николай” при нападение на британската авиация на 30 март 1944 г. Не са запазени в архива на руското подворие в София и писмата на архиепископ Серафим за периода от 1944 до 1950 г.

Понастоящем писмата на архиепископ Серафим са разпръснати в различни архиви. Част от писмата се съхранява например в архива на Отдела за външноцърковни връзки на Московския патриархат, част – в различни фондове на Държавния архив на Руската федерация (ГА РФ3), част – в задгранични архиви.

Разбираемо е, че писмо на който и да било подвижник на благочестието представлява голям интерес за Църквата. Но писмото, поместено по-долу, има особено значение. Рядкост е, когато от едно писмо можем да узнаем позицията на автора по цяла редица ключови въпроси на църковния живот. В дадения случай имаме работа именно с такъв документ.

Писмото е написано от епископ Серафим (Соболев) до неговия приятел от студентските години архиепископ Вениамин (Федченков) на 12 февруари 1934 г. По това време архипастирите се оказват на двете противоположни страни на барикадата. Архиепископ Вениамин се съгласява с искането на митрополит Сергий (Страгородски) да предостави подписка за лоялност спрямо болшевиките и се намира в подчинение на Московската патриаршия. Мястото на служение на йерарха е Париж, където архиепископ Вениамин основава храма „Трима светители”. В 1933 г. архипастирът е назначен от митрополит Сергий (Страгородски) за Екзарх на Московския патриархат в Северна Америка.

Епископ Серафим отказва да предостави подписка за лоялност и в момента на написване на писмото се намира в подчинение на Архиерейския Синод на Руската Задгранична Църква.

Повод за писмото стават обвиненията в ерес по адрес на Председателя на Архиерейския Синод на РПЗЦ митрополит Антоний (Храповицки). Митрополит Антоний, който бил противник на юридическата теория за изкуплението, в своите съчинения „Опит за християнски катехизис” и „Догматът за изкуплението”4 акцентира върху гетсиманската борба на Христос като момент на Неговите най-висши страдания. Учението на митрополит Антоний е посрещнато по различен начин в научно-богословските среди. Съчинението на Първойерарха на РПЗЦ е оценено високо от Антиохийския патриарх Григорий IV5, митрополит Евлогий (Георгиевски), епископ Гавриил (Чепур) и др. От друга страна, по адрес на митрополит Антоний прозвучават обвинения в принизяване на значението на Голготската Жертва. Някои противници на митрополит Антоний (като правило от враждебни на РПЗЦ юрисдикции) даже го обвиняват в ерес6. Но и в РПЦЗ не всички са съгласни с новото учение, например архиепископ Анастасий (Грибановски), светител Йоан (Максимович). На учението на митрополит Антоний най-активно се противопоставят архиепископ Теофан (Бистров) и епископ Серафим (Соболев). Двамата йерарси съвместно успяват да постигнат това, че на 22 април 1926 г. митрополит Антоний се отказва от идеята да замени катехизиса на светител Филарет (Дроздов)7 със своя катехизис. На закрито заседание на Архиерейския Синод през 1927 г. архиепископ Теофан и епископ Серафим изнасят доклади против учението на митрополит Антоний8. В резултат Руската Задгранична Църква не приема официално катехизиса на митрополит Антоний.

Обаче през 1927 г. отношенията между архиепископ Теофан и епископ Серафим започват да се влошават. Причина за това стават твърде резките изказвания на архиепископ Теофан относно учението на митрополит Антоний, дори до обвинения в ерес. Епископ Серафим се опасява да предяви толкова строго обвинение.

В края на 20-те години архиепископ Теофан се оттегля от участие в работата на РПЗЦ. От 1931 г. йерархът живее в Кламар (Франция), през 1939 се премества в Лимьоре-сюр-Лоар, недалеч от Тур. Отношенията на архиепископ Теофан с Архиерейския Синод съвсем се влошават. Живеейки във Франция, архиепископ Теофан продължава да смята митрополит Антоний за еретик, а след това започва да отправя различни обвинения и към Архиерейския Синод. Позицията на архиепископ Теофан по отношение на митрополит Антоний споделя и архиепископ Вениамин (Федченков).

Като узнава за това, епископ Серафим отправя на 12 февруари 1934 г. писмо до архиепископ Вениамин, в което защитава митрополит Антоний от обвиненията в ерес. Освен това епископ Серафим привежда в своето писмо интересни факти от живота на праведния Йоан Кронштадски и архиепископ Теофан (Бистров), изразява мнението си за Распутин и за възможността да бъде призната на властта на болшевиките. Прави впечатление фактът, че, като се изказва против признаването на комунистическата власт от страна на архиепископ Вениамин, епископ Серафим въпреки това продължава да го смята за свой приятел и молитвеник.

Епископ Серафим запазва копие от това писмо. На 18 септември 1934 г. архипастирът, заверява това копие и го изпраща в Архиерейския Синод на РПЦЗ. Писмото попада в Русия заедно с документите на Архиерейския Синод, които след Втората световна война са предадени на Централния държавен архив на Октомврийската революция (сега ГА РФ).

Писмото се съхранява във фонд 6343 „Архиерейски Синод на Руската Православна Църква зад граница” в дело № 283 „Писма на архиепископ Серафим”. В делото се намират преписка на архиепископ (впоследствие митрополит) Серафим (Лукиянов), преписката с архиепископ (впоследствие митрополит) Серафим (Ляде). Тук се намира и едно писмо на архиепископ Серафим (Соболев), което е публикувано по-долу.

Публикация, встъпителна статия и коментари на А. А. Кострюков



Писмо на епископ Серафим (Соболев)

до архиепископ Вениамин (Федченков)

18 септември 1934 г.

До архиепископ Вениамин 1934 12. II.

Секретно

Към делото9

Ваше Високопреосвещенство, скъпи Владико!

През месец август 1932 г. пристигналите от Париж на Събора на руските задгранични архиереи архиепископ Серафим [Лукиянов]10, епископ Николай [Карпов]11 Лондонски и епископ Тихон [Троицки]12 Сан-Франциски, сега С[еверно]-Американски, предадоха на останалите членове на Събора, че архиепископ Теофан [Бистров]13 Полтавски ни смята всички нас, своите събратя-архиереи, за еретици и масони, а срещу един от нас е издигнал безумната клевета, че уж той е участвал в отравянето на един архиерей, починал, разбира се, от естествена смърт. Особено силно в сравнение с другите архиереи архиепископ Теофан злослови срещу митрополит Антоний, мен, теб и архиепископ Анастасий.

В отговор на тези заявления на посочените по-горе трима архиереи членовете на Събора се изказаха в смисъл, че арх[иепископ] Теофан се намира в много опасно и пагубно състояние и че трябва да се молим на Бога за него.

Всичко това ти го казвам, защото трябва да се отнасяш крайно внимателно към неговите обвинения спрямо нас в ереси и пороци, тъй като той ревнува за Божията слава не от любов към Христа, а само на почвата на своето тщеславие и напълно разстроеното си душевно състояние. Освен това трябва да се има пред вид, че по-рано самият той беше склонен да споделя напълно заблудата на имебожниците, а още по-рано взе участие в гибелта на Русия чрез Распутин14, когото въведе в двореца на Вел[иката] княгиня Милица Николаевна15, а последната на свой ред отведе Распутин и в царския дворец и го запозна с императрицата.

Да, следствената комисия на правителството на Керенски оправда в това отношение архиепископ Теофан, но един е човешкият съд, а друг е Божият съд. Като студент в С[анкт] П[етербургската] дух[овна] академия при една от срещите си с о[тец] Йоан Кронщадски16 в олтара на Андреевския катедрален храм имах щастието да разговарям с него17. Отец Йоан беше много внимателен към мене. Но когато казах на великия праведник, че му изпраща поклон нашият инспектор, отец архимандрит Теофан, изражението на лицето на о[тец] Йоан рязко се измени. Той ме попита много рязко с недоволен поглед: „Този малкият, черничкият, слабичкият?” Аз отговорих, да. Веднага след това о[тец] Йоан престана да разговаря с мен, отдалечи се от мен, без да изпрати поздрав на отец Теофан. А между другото, когато преди това му казах, че му изпраща поклон нашият ректор18, отец Йоан ме помоли да му предам поклон от него. Още тогава ми мина мисълта, че това е заради Распутин. Не можеше да има друга причина за такова отрицателно отношение на о[тец] Йоан към о[тец] Теофан.

Арх[иепископ] Теофан би трябвало със сълзи да се кае ден и нощ за това, което причини на Русия и на цялата наша Руска Църква чрез Распутин вместо да се занимава с разобличаване на ереси, да издига чудовищни по своята глупост и злост клевети срещу своите събратя архиереи, да отслужва анархически божествената литургия у дома си без благословението на своя управляващ архиерей архиеп[ископ] Серафим [Лукиянов], а себе си да смята за едва ли не единствения защитник на Божията Истина.

При осъжданията на йерарсите той винаги се позовава на своята съвест. Но човек трябва да има напълно извратена съвест, за да окалва така гнусно хората и с това да става техен нравствен убиец. Къде след всичко това, ако не се покае, ще отиде душата му, когато умре? – Ето върху какво би трябвало да помисли той.

Никога и пред никого не съм заявявал, че смятам учението на митр[ополит] Антоний за изкуплението за напълно православно. Но и за еретик не съм го обявявал, както правите това ти и арх[иепископ] Теофан. Не съм обявявал митр[ополит] Антоний за еретик първо, защото св[етител] Атанасий Велики до осъждането на Ориген от Църквата „е говорил за него с уважение, обясняваше неговия език и го защитаваше от погрешно разбиране” (Ист[ория] Христ[ианской] Церкви Джемса С. Робертсона. Т. 1. Стр. 99. СПб., 1890), а св[етител] Григорий Неокесарийски Чудотворец по повод смъртта на Ориген произнесъл похвално слово19. В животописа на св[етител] Кирил арх[иепископ] Александрийски се съобщава с каква любов и почит се отнасял той към един старец, велик и популярен подвижник, който учел, че споменатият в Библията Мелхиседек е действителният Христос. Тази любов на св[етител] Кирил и неговата молитва при съдействието на самия заблуждаващ се старец, обърнала последния към пътя на истината20. Нашата св[ета] Църква даже сред прославените от нея светци има такива, чиито мнения не съвпадат с нейното учение. Например в творенията на св[ещеномъченик] Ириней, епископ Лионски има учение за хилядолетното земно царство на Иисус Христос (Сочинения Св[ященномученика] Иринея, еп[ископа] Лионского. СПб. 1900 г. кн. 5-я против ересей, стр. 519-526). В творенията на св[етител] Григорий Нисийски, в частност в неговия разговор със сестра му Макрина, въз основа на думите на ап[остол] Павел: „за да бъде Бог всичко у всички” (1 Кор. 15; 28), се изразява мнението, че някога ще изчезнат злото и порокът. Следователно ще се прекрати и мъчението. Наистина, в същия този разговор, а и на други места в своите съчинения, св[етител] Григорий Нисийски учи за вечността на мъченията (Творения св[ятителя] Григория Нисского. О душе и воскресении, разговор с сестрою Макриною. Москва. 1862 г. стр. 275, 278–279). При все това св[етата] Църква не е скрила от нас редовете от творенията на този св[ети] отец за настъпването на момента, когато уж ще изчезне злото и ще се прекрати порокът; и не ги е сметнала за препятствие пред включването на св[етител] Григорий Нисийски сред Божиите угодници.

Второ, не мога да обявявам за еретик митрополит Антоний и поради това, че той писмено обяви, че неговото учение за изкуплението е негово частно богословско мнение и помоли да не въвеждат неговия катехизис в учебните заведения в качеството на учебник. Освен това в същото това свое учение за изкуплението той не отрича спасителното за нас значение на кръстната смърт на Спасителя, но придава по-голямо значение в делото на нашето изкупление не на човешките, а на гетсиманските страдания на това основание, че душевните мъки са по-тежки от телесните.

В своите отпечатани проповеди и беседи, произнесени в битността му на ректор на Казанската духовна академия, м[итрополит] Антоний се придържа към общоцърковното учение по въпроса за изкуплението. Интересно е да се обърне внимание на следните извадки от неговите проповеди и беседи: 1) „Самият живот – казва той – настойчиво потвърждава учението на Божественото Писание, че нашата природа е повредена от греха, че ние се нуждаем от благодатно обновление, от висша духовна помощ” (Сочинения Епископа Антония. т[ом] 1. Слово в день сошествия Св[ятого] Духа 1887 г. стр. 20).

2) „Нашият Господ Иисус Христос взе върху себе си смъртта на всички хора и сам умря на кръста заради нас” (ibid. Слово в день Св[ятителя] Николая 6 дек[абря] 1886 г. стр. 11).

3) „Нито един човек не може със своята праведност да заличи греховността на всички, а освен това всеки човек се ражда в грях самият той… Той (Божият Син), родил се без мъж, безсеменно, от чистата Дева, прие в Себе Си човешкото естество. И след това не извърши нито един грях, благоволи да вземе върху себе си вината на цялото човечество и със страшни душевни и телесни мъки удовлетвори Божията правда и изкупи човешкия род от греха, проклятието и вечната смърт, като го примири с Бога… Със Своя кръстен подвиг изпълни всичко, което е трябвало да претърпят хората… Затова се старайте по-често и по-внимателно да размисляте над тайната на изкуплението, като се задълбочавате в четенето на свещените редове на Евангелието, особено в тези негови глави, в които се описват кръстните страдания и смъртта на нашия Господ Иисус Христос (ibid. Стр. 25–27. Беседа в неделю 4-ую св[ятого] поста произнесена в С[анкт-]П[етер]б[ургском] Казанском соборе в 1887 г.).

Устно в беседи с м[итрополит] Антоний и писмено – само до него – аз съм говорил единствено за несъответствие на неговото учение със светоотеческото.

Интересно е да се отбележи, че преди година и половина, в беседа насаме с митрополита, отново му говорих за това. Тогава той ми заяви, че не вижда несъответствие между своето учение и учението на св[етите] отци на Църквата. С това заявление м[итрополит] Антоний свидетелства, че у него няма желание да се различава от св[етите] отци на Църквата; следователно у него го няма и настроението, свойствено за еретиците, които не се стесняват открито да отричат техния авторитет.

Всичко това аз исках да изкажа в кратък и сбит вид на нашия събор през 1928 г. и да резюмирам своето отношение към учението на м[итрополит] Антоний в следната форма: макар и това учение да не съвпада със светоотеческото учение, аз не мога да нарека м[итрополит] Антоний еретик. Но а[рхиепископ] Теофан ме прекъсна в самото начало на моето изказване по този въпрос, като не ми даде възможност да говоря и аз замълчах. Така той самият възпрепятства съборното обсъждане на този въпрос.

Ако Бог даде да доживея до падането на съветската власт – до прекратяването на кървавото гонение на Руската Православна Църква и до свикването на свободен, каноничен Всеруски църковен събор, то, ако има нужда, ще кажа това на този събор.

В заключение на настоящото ми писмо съм длъжен да кажа, че и ти също не би следвало да обявяваш за еретик м[итрополит] Антоний и то не само по силата на изложеното по-горе от мене, но още и поради тази причина, че извършеният от тебе грях – признаването на съветската власт и при това признаване свободно и убедено – е по-тежък от греха на ереста. С това признаване ти съзнателно и свободно санкционираш безчислените злодеяния на съветската власт по унищожаването на нашия руски православен народ и на нашата руска Православна Църква – осъждаш безчисления и доблестен сонм нови мъченици и изповедници, пострадали от съветската власт като кървава гонителка не само на нашата вяра, но и на всичко добро на земята и предаваш цялата наша Руска Църква във властта на сатаната, защото съветската власт служи не на Бога, а на сатаната, тъй като е безбожна и богоборна власт. Няма да се разпростирам върху това какво представлява съветската власт. Парижкият арх[иепископ] Серафим изясни това в своите статии с изчерпателна пълнота21.

Да изобличаваш в ерес м[итрополит] Антоний след свободното признаване на съветската власт означава да виждаш сламката в окото на брата и да не виждаш гредата в своето собствено око. Дори и да допуснем, че м[итрополит] Антоний руши един от камъните в основата на нашата Православна Църква, ти, като признаваш съветската власт, събаряш в пропаст цялото църковно здание.

Погледни на тези редове от писмото ми като на израз на моята любов към тебе в отговор на твоята искрена, братска и дружеска любов, която ми оказваше в нашите студентски години, а и след това. Тази любов аз никога няма да забравя.

Ако пък споменатите редове не намерят съответстващия отклик в твоята душа и ти се огорчиш от тях, то прости ми.

Всеки ден усърдно се моля за тебе, мили мой Владико! И теб моля да не ме забравяш в своите молитви. С любов ти се кланя и моят брат, който страда много тежко от болки в главата и от стомашни болки след претърпяната операция.

Господ да те пази.

Твой любещ те брат в Христа

Епископ Серафим

1934 г. 14/27.II.

Вярно с оригинала:

P.S. Tова писмо беше отправено от мен до а[рхиепископ] Вениамин в отговор на поместената в неговото списание „За православието” политическа бележка на Полтавския архиеп[ископ] Теофан, в която м[итрополит] Антоний и аз сме обвинени в ерес.

А[рхиепископ] Серафим. 1934. 18 сеп[тември]22

ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д. 283. Л. 6 — 9 об. Ръкопис. Заверено копие, постскриптум и подпис – автограф.

1 Източник: Вестник ПСТГУ. II: История. История Русской Православной Церкви. 2011. Вып. 5 (42). С. 124–133. Достъпно на: http://cyberleninka.ru/article/n/novye-svedeniya-o-vzglyadah-arhiepiskopa-bogucharskogo-serafima-soboleva-na-problemy-russkoy-pravoslavnoy-tserkvi#ixzz3NrbQ8SWG

2 Тук авторът допуска неточност, която изглежда странна, като се има пред вид, че самият той пише в други свои изследвания, че решението за приемане на архиепископ Серафим в Московската патриаршия е взето на 30 октомври 1945 г. (Виж например: Андрей Кострюков. Жизнеописание архиепископа Серафима (Соболева). София, 2011. С. 116). Самият светител Серафим научава за решението в началото на 1946 г. – Бел. прев.

3 ГА РФ – Государственный архив Российской Федерации (Държавен архив на Руската федерация). – Бел. прев.

4 Виж: Антоний (Храповицкий), митр. Опыт христианского катихизиса // Никон (Рклицкий), архиеп. Жизнеописание Блаженнейшего Антония, митрополита Киевского и Галицкого. Издание Северо-Американской и Канадской епархии, 1961. Т. 8. С. 11–171; Антоний (Храповицкий), митр. Догмат искупления // Пак там. С. 143–288.

5 ГА РФ. Ф. 6343. Оп. 1. Д. 6. Л. 344 345.

6 Виж: С. Карловацкий Собор“ // Последние новости. 1926. № 1945; Н.П.В. Карловацкий церковный раскол // Последние новости. 1926. № 1969; С.С. Заграничное русское архиерейское сборище в Сремских Карловцах // Утренняя заря. 1926. № 8. С. 125.

7 Виж: Бэттс Р., Марченко В. Духовник царской семьи. Святитель Феофан Полтавский. Платина: Братство прп. Германа Аляскинского; М.: Российское отделение Валаамского Общества Америки, 1994. С. 102.

8 Виж: Серафим (Соболев), архиеп. Искажения православной истины в русской богословской мысли. София, 1943. С. 6.

9 Ръкописна бележка на секретаря.

10 Серафим (Лукиянов, Александър Иванович) (1879–1959), митрополит. Завършва Саратовската духовна семинария и Казанската духовна академия с научната степен кандидат на богословието (1904). Подстриган в монашество през 1902 г., ръкоположен в сан йеромонах през 1903 г. Преподава в Уфимската духовна семинария, ректор на Таврическата и Саратовската духовни семинарии. През 1914 г. е ръкоположен за епископ Сердоболски, викарий на Финландската епархия. От 1917 г. е временно управляващ Финландската епархия, от 1918 г. епископ Финландски и Виборгски, от 1920 г. е в сан архиепископ, от 1921 г. – глава на автономната Православна Църква във Финландия. През 1923 г. финското правителство го лишава от катедрата му, живее в Коневския манастир. От 1926 г. е председател на енорията в Лондон, викарий на митрополит Евлогий, от 1927 г. живее в Париж. През 1927–1945 г. възглавява Западноевропейската епархия на РПЦЗ. През 1945 г. е приет в юрисдикцията на Московската патриаршия. От 1946 г. е митрополит, патриаршески екзарх на Западна Европа. През 1949 г. е уволнен на покой. За известно време отново преминава в РПЦЗ. През 1954 г. се преселва в СССР. От 1956 г. живее в Гербовецкия манастир в Молдавия.

11 Николай (Карпов, Иван Илич) (1891–1932), епископ. Завършва Тоболската духовна семинария и Московската духовна академия с научната степен кандидат на богословието (1917). Подстриган в монашество през 1913 г., ръкоположен за йеродякон през 1913 г., за йеромонах – през 1916 г. От 1920 г. е в емиграция, преподавател и инспектор е в Битолската духовна семинария. През 1923 г. е възведен в сан архимандрит от Архиерейския Синод на РПЦЗ. От 1929 г. е Лондонски епископ, викарий на Западноевропейската епархия на РПЦЗ.

12 Тихон (Троицки, Александр) (1883–1963), архиепископ. Завършва Костромската духовна семинария и Казанската духовна академия с научната степен кандидат на богословието (1908). През 1905 г. е подстриган в монашество, същата година е ръкоположен за йеродякон, през 1908 г. – за йеромонах. Преподава в Таврическата духовна семинария, инспектор на Волинската, след това на Харковската духовни семинарии. От 1910 г. е в сан архимандрит. От 1920 г. е в емиграция, живее в Югославия. През 1925–1926 г. е в братството на манастира „Свети Пантелеймон” на Атон. От 1930 г. е епископ Сан Франциски, викарий на Северноамериканската епархия на РПЦЗ. През 1933-1934 г. е временно управляващ Северноамериканската епархия. От 1934 г. е архиепископ Сан Франциски и Западноамерикански. Постоянен член на Архиерейския Синод на РПЦЗ.

13 Теофан (Бистров, Василий Дмитриевич) (1873–1940), архиепископ. Завършва Санкт Петербургската духовна семинария и Санкт Петербургската духовна академия с научната степен кандидат на богословието. През 1898 г. е подстриган в монашество и е ръкоположен в сан йеромонах. През 1901 г. е възведен в сан архимандрит и е назначен за и. д. инспектор на академията. През 1905 г. е удостоен с научната степен магистър на богословието. Същата година е назначен като екстраординарен професор и инспектор на академията. От 1909 г. е ректор на Санкт Петербургската духовна академия. През 1909 г. е ръкоположен за епископ Ямбургски, викарий на Санкт Петербургската епархии. От 1910 г. е епископ Таврически и Симферополски, от 1912 г. е епископ Астрахански, от 1913 г. е епископ Полтавски и Переяславски. От 1918 г. е в сан архиепископ. През 1919 г. емигрира, живее в Константинопол, след това в Кралство СХС (на сърбите, хърватите и словените). От 1925 г. живее в България, от 1931 г. – във Франция.

14 Распутин, Григорий Ефимович (1872–1916), селянин от Тоболска губерния. Притежавал способността да спира кръвотечението на болния от хемофилия царевич Алексей, вследствие на което печели доверието на царското семейство. Оказва влияние върху държавните и църковните дела; с поведението си дискредитира императорската власт. Убит от заговорници.

15 Милица Николаевна (1866–1951), велика княгиня, дъщеря на черногорския княз Николай I Петрович, съпруга на великия княз Петър Николаевич.

16 Йоан Кронщадски (Сергиев, Иван Илич) (1829–1908), светец. Митрофорен протойерей, духовен писател. От 1855 г. служи в Андреевския катедрален храм на гр. Кронщад, от 1894 г. е председател на Андреевския катедрален храм. От 1907 г. е член на Св. Синод.

17 За това, че през годините на обучението си в Академията Н. Б. Соболев многократно е посещавал праведния Йоан Кронщадски, свидетелства и ученикът на архиепископ Серафим архимандрит Пантелеймон (Старицки) (виж: Пантелеимон (Старицкий), архим. Воспоминательное слово в первую годовщину после кончины архиепископа Серафима (Соболева) // Жизнь, чудеса и заветы архиепископа Серафима (Соболева). София: Девичий монастырь Покрова Пресвятой Богородицы; Изд-во св. апостола и евангелиста Луки, 2001. С. 21).

18 Сергий (Тихомиров, Сергей Алексеевич) (1871–1945), митрополит. Завършил Новгородската духовна семинария и Санкт Петербургската духовна академия. В 1896 г. е подстриган в монашество и ръкоположен за йеродякон и йеромонах. От 1896 г. е инспектор на Санкт Петербургската духовна семинария, от 1899 г. е ректор на СПбДС в сан архимандрит. В 1905 г. е удостоен с научната степен магистър на богословието и е назначен за ректор на СПбДА. В 1905 г. е ръкоположен за епископ Ямбургски, викарий на Санкт Петербургската епархия. От 1908 г. е епископ Киотски, от 1912 г. е епископ Токийски и Японски. От 1940 г. е на покой.

19 Св. Григорий Чудотворец. Благодарственная речь Оригену // Творения святого Григория Чудотворца, епископа Неокесарийского. Пг.: Тип. М. Меркушева, 1916. С. 18–52.

20Виж: Жития святых на русском языке, изложенные по руководству четьих-миней св. Димитрия Ростовского. Кн. 10. М.: Синодальная типография, 1913. С. 174.

21 За позицията на архиепископ Серафим (Лукиянов) относно съветската власт виж: Серафим [Лукьянов], архиеп. Церковь и советская власть. Белград, 1933; Днепров Р. Беседа с архиепископом Серафимом // Церковные ведомости. 1930. № 15–16. С. 8.

22 От думите „Вярно с оригинала” и до края на документа текстът е написан от ръката на архиепископ Серафим (Соболев).


© Bulgarian-Orthodox-Church.org