Последна промяна:
27.09.2006 21:52

Доцент д-р архимандрит СЕРАФИМ (Алексиев)
Доцент д-р архимандрит СЕРГИЙ (Язаджиев)

ПРАВОСЛАВИЕ И ИКУМЕНИЗЪМ


12-то основание. ОЩЕ ЗА ГИБЕЛНОТО ВЛИЯНИЕ НА ИКУМЕНИЗМА ВЪРХУ ПРАВОСЛАВИЕТО 

А. Авторитетни православни гласове против икуменизма 

Александрийският патриарх Николай VI в едно свое интервю пред атинския вестник «Ортодоксос Типос» (No 170, 1972г.) се е изказал много смело против икуменистическото движение: «Аз осъждам икуменизма — казал той — и го считам не само за проста ерес, но за все — ерес (παν-αἵρεσις) за сбор от всички ереси и зловерия. Противохристиянските сили, които движат задкулисно икуменизма, са добре известни... Икуменизмът е насочен срещу Православието. Той представлява днес най-голямата опасност покрай неверието на нашата епоха, която обожествява материалистическите страсти и удоволствия»1...

Това изказване е направено не от коя да е незначителна личност, а от втория по ранг патриарх на Православната Църква! Неговите думи добиват огромно значение за всички православни християни, които милеят за чистотата на своята Вяра. Изречени в едно време, когато всички поместни православни църкви са се заангажирали в икуменическото движение, цитираните тук слова на Александрийския първосветител са голямо насърчение за радетелите на Православието. За всички тях Патриарх Николай VI е помислил, завършвайки изказването си с думите: «Аз приветствувам и благославям всички клирици и миряни, които се борят против икуменизма!»2 

Александрийският патриарх е отправил пожелание към Св. Синод на Еладската православна църква да напусне Световния Съвет на църквите3.

Такова пожелание би трябвало всъщност да се отправи и към всички поместни Православни църкви. Защото не сторят ли те това сега, когато все още има православно мислещи иерарси и милеещи за Православието християни, то утре при превъзпитаното в икуменически дух ново поколение ще бъде вече много късно!

В такъв смисъл са били направени през 1984 г. изявления и от Йерусалимския патриарх Диодор I пред сътрудника на атинския вестник «Ортодоксос Типос» г-н Мариос Пилавакис, който съобщава за това в статия, озаглавена: «Иерусалимският патриарх кир Диодорос поддържа: «НАШАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ДА СЕ ОТТЕГЛИ ОТ ССЦ». Там той пише следното: «Блаженнейшият патриарх изрази своите големи опасения от «Световния Съвет на църквите» и категорично подчерта, че нашата Православна Църква се унижава с присъствието си там като едно от 400 «християнски» изповедания. Участието на Йерусалимската Патриаршия е формално, и сам Патриархът бил подал в Св. Синод предложение за оттегляне от ССЦ (к.н.)»4

Смела крачка в тази насока беше взетото през м. май 1989г. решение на Св. Синод на Йерусалимската патриаршия за прекратяване на богословските диалози с представители на инославните изповедания. Това решение бе основано върху обширния доклад на Йерусалимския патриарх Диодор. Припомняйки особеното, привилегировано положение, което Йерусалимската патриаршия — «Майката на Църквите» — заема в целия православен свят като хранителка на скъпи за всяко християнско сърце и особено за православните, светини, патриарх Диодор посочи като неин свещен дълг обязаността «да бъде пример за подражание по въпросите на вярата и да пази вярата непорочна, така както я е приела от нашия Господ Иисуса Христа»5.  Подчертавайки по-нататък, че участието на Православната Църква в диалозите «се оказва вредно и опасно» за нея, блаженнейшият Патриарх изтъкна и мотивите, довели до необходимостта от прекратяване на диалозите. Тези мотиви, Които ясно проличават от доклада са следните: на първо място начина, по който инославните, водещи диалог с представители на Православната Църква «подхвърлят на преразглеждане цялото християнско предание, създавайки нови, недопустими порядки в Църквата», например ръкополагането на жени за «свещенички», което стана конкретна причина да се предложи прекъсване на диалозите. На второ място — активният прозелитизъм на инославните, особено в Св. Места. Той се извършва чрез усилена пропаганда, стремяща се да внуши на православните, че «обединението вече е станало», и придружена с примамливи обещания за жилища, работа и материална помощ. «Разграбването на нашето православно паство, заяви Патриарх Диодор, и преди всичко желанието ни да съхраним неповредени нашата Православна вяра и предание...ни доведе до прекратяване на диалозите не само с англиканите..., но и с папистите, с нехалкидонците, с лютераните и с реформаторските изповедания...»

Решението на Св. Синод на Йерусалимската патриаршия, прието единодушно след изслушване доклада на Патриарх Диодор, представлява действително един прекрасен пример за подражание. Впрочем и други поместни Православни Църкви са отправяли неведнъж сериозни критики срещу икуменизма и ССЦ. Например през 1973 год. Синодът на Православната Църква в Америка излезе с пространно Окръжно послание по въпросите на християнското единство и икуменизма, което бе напечатано на френски и на руски във «Вестник Русского западно-европейского Патриаршего Экзархата» NoNo 83-84, Париж, 1973 г. (стр. 163-181 и 239-256). — В Посланието се дават прекрасни разсъждения върху единството на Църквата като единство в Истината, любовта и светостта, и внушително се подчертава, че «Православната Църква е истинската Църква»  Тя е «единствената Христова Църква..., тъй като от времето на Господа Иисуса Христа и на Неговите Апостоли Православната Църква не е приела никакви неверни учения и никакви лъжливи жизнени идеали...Православната Църква е едната неразделима Христова Църква не по причина на човешки дела, а защото по благодатта Божия, явена в кръвта на мъчениците и в свидетелството на светиите, Православната Църква до ден днешен е запазила възложената й от Бога мисия»6.

В Посланието добре се посочва опасността да се превърнат чрез икуменизма догматическите истини в нещо относително (опасност от релативизъм), към каквото води изобщо упадъчният дух на нашето време. Изтъква се и съвременната опасност от секуларизиране на Църквата, т.е. осветскостяването й чрез стремежа на икуменизма «да се обединят човеците въз основа на светската идеология»7. Посланието изобличава и икуменическото погрешно убеждение, според което структурата на Църквата, нейното вероучение и нравствени идеали били относителни и могли да се променят заради каквато и да било практическа нужда, — че «сакраменталният, йерархическият порядък на Църквата, възлизащ към апостолско време, бил уж несъществен за християнската вяра и за единството на Църквата». В противовес на това твърдение американските православни епископи заявяват: «Ние считаме за наш свещен дълг да отхвърлим всички лъжливи методи за обединение на Църквата и настойчиво твърдим, че всички вероучителни, етически и сакраментални компромиси, променящи църковния порядък,...в никакъв случай няма да доведат до единство на всички люде в Христа и не ще могат да обединят християните в Едната Църква»8 — В тоя ред на мисли се отхвърля решително употребата на евхаристийното общение (интеркомуниона) като средство за постигане на християнското единство, защото «извън единството на вярата в Едната Христова Църква, която не може да бъде разделена, не може да съществува нито сакраментално общение, нито литургическо съслужение»9. — Архиереите на Американската Православна Църква се обявяват и против опитите да се превърне икуменизма «в някаква универсална църква»10, в свръхцърква, противопоставяна на Православната Църква.

След всички тия прекрасни констатации обаче странно впечатление прави следното. През 1973 г., когато е писано това окръжна послание и което икуменизмът още не бе разкрил така явно антиправославната си същност, Американската Православна Църква, по идеологически съображения, не участвуваше в ССЦ и основателно критикуваше порочните насоки на икуменизма в онова време. Бихме очаквали, че тя ще продължи и засили своето критично отрицателно отношение към икуменизма подир станалите оттогава насам две икуменически асамблеи, и особено след последната, VI асамблея във Ванкувър — Канада, при която, както отбелязахме, икуменизмът се изяви с крайно антиправославни новаторства. Вместо да излезе обаче против тях с ново протестно послание, Американската църква стана междувременно член на ССЦ и като такава взе участие във Ванкувърската асамблея, като се приобщи към критикуваните преди това икуменически дела на мрака, за които св. ап. Павел пише: «Не участвувайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги!» (Ефес. 5:11)

Много по-последователно е постъпил Синодът на Задграничната Руска Православна Църква, който наскоро подир Ванкувърската асамблея на ССЦ през август 1983 г. излезе направо с анатема против икуменизма. Ето дословният текст на този документ:

«АНАТЕМА — на ония, които се опълчват против Христовата Църква и учат, че Христовата Църква се била разделила на тъй наричаните «клонове», които се различават помежду си по учение и начин на живот, — или че Църквата не съществувала видимо, а щяла уж да се състави в бъдещето, когато всичките «клонове», или части, или изповедания, и даже всички религии щели да се обединят в едно тяло; —

(анатема) и на ония, които не различават Свещенството и Тайнствата на Църквата от свещенството и тайнствата на еретиците, но казват, че кръщението и евхаристията на еретиците били достатъчни за спасение, —

оттук (анатема) и на ония, които съзнателно общуват със споменатите еретици или защищават, разпространяват и се застъпват за новоявилата се тяхна ерес на икуменизма, под претекст на братска любов или на предполагаемо обединение на разделените християни!»11 

Този текст, колкото и кратък, достатъчно говори за себе си, тъй че не се нуждае от коментарии.  Това е единствената досега официално произнесена анатема против съвременната икуменическа ерес!

Трябва да кажем, че против тая най-нова ерес се бе обявила на времето и Московската Патриаршия, която през юли 1948 г. свика Съвещание на автокефалните поместни Православни църкви, за да се отклони официално отправената им покана да участвуват в I-та генерална икуменическа асамблея, предвидена да бъде свикана през август 1948 г. в Амстердам, и на която всъщност бе основан ССЦ.

 На Московското Съвещание бяха изнесени множество доклади, изтъкващи вредата от икуменизма. Между тях особено ярко се откроява докладът на Архиепископ Серафим (Соболев) (+ 1950), който разглежда икуменизма именно като ерес против изложения в 9-ия член от Символа на вярата догмат за Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква. Спирайки се последователно върху четирите свойства на Църквата, Архиепископ Серафим посочва, как икуменизмът изопачава тези основни белези на истинската, Православната Църква, за да създаде своя икуменическа «църква», включваща в себе си всички еретици наред с православните християни. Така т.н. «православни» икуменисти пише той, «до неузнаваемост изопачават деветия член от Символа на вярата. В резултат се получава някакво неестествено смесване на истината с лъжата, на Православието — с ересите, което довежда православните икуменисти до крайно извращаване на истинското понятие за Църквата дотам, че, бидейки членове на Православната Църква, те в същото време се оказват членове на икуменическата «църква», по-точно на някакво вселенско еретическо общество с неговите безбройни ереси.Би трябвало те винаги да помнят думите на Христа: «Ако не послуша и Църквата, нека ти бъде като езичник и митар» (Мат. 18:17). — Доклада си архиепископ Серафим завършва с псаломските слова: «Блажен е онзи човек, който не отива на събранието на нечестивци!» (Пс.1:1), с които се дава пряк отговор на заглавието на доклада: «Трябва ли Руската Православна Църква да участвува в икуменическото движение12

Въпреки този прекрасен православен доклад, произнесен на Московското съвещание, окончателната резолюция на Съвещанието по въпроса за икуменизма, макар и насочена против икуменическото движение, не е напълно задоволителна, тъй като носи конюнктурен характер: на няколко пъти там се подчертава, че се порицава икуменизмът «в съвременния му план»13, с което се отваря предателски вратичка за бъдещото му признавано при други обстоятелства!...

И наистина, едва изминаха 10 години от Московското съвещание, през май 1958 г., на тържествата по случай 40-годишнината от възстановяването на патриаршеството в Русия, Крутицкият митрополит Николай в речта си «Православие и съвременност» прави първия официален намек за някакво ново, положително отношение на Московската патриаршия към икуменизма. Като припомня за окръжното послание на Вселенската патриаршия от 1920 г., което уж «определило позицията на Православната Църква спрямо икуменическото движение»14, той обяснява отказа на Московското съвещание от 1948 г. да участвуват Православните църкви в Амстердамската асамблея с това, че тогава в икуменизма преобладавали социално-политическите планове над задачата за догматическото единство и се проявявало «предпочитане на земното устройване пред небесното спасение»; резолюцията на Московското съвещание уж била спомогнала за преодоляване на всички тия тенденции в бъдещето и благодарение на това «в икуменическото движение през последните десет години станали значителни изменения, свидетелствуващи за неговото еволюиране в посока на църковността». В заключение, «одобрявайки Декларацията на православните участници в Еванстонската асамблея15, Руската Православна Църква се съгласява да се срещне с ръководителите на ССЦ засега с единствената цел на взаимно познаване във възгледите върху целесъобразността и формите на по-нататъшните отношения»16.

Зачестилите подир това официални срещи с икуменически представители на ССЦ, доведоха до официалното приемане на руската Православна Църква заедно с останалите поместни Православни църкви като членове на ССЦ при III-та му асамблея в Ню- Делхи (Индия) през декември 1961 г. Доколко всичко това е било изкуствено и пресилено се вижда от факта, че Синодът на Московската Патриаршия взел решение за постъпването й в ССЦ на 30 март 1961 г. и веднага изпратил заявление (молба) за това в Женева17. Обаче синодалното решение подлежало на утвърждаване от целия Архиерейски събор на Руската Православна Църква, какъвто бил свикан едва на 18 юли 1961 г. в Троице-Сергиевата Лавра18.

Излиза, че Архиерейският събор само формално пост-фактум потвърждава синодалното решение, което вече е предрешило въпроса с изпращане на молба до ССЦ! Един месец преди това, на 14 юни 1961 г. Пражката общохристиянска конференция за защита на мира отправила послание до ССЦ, в което се казва: «Ние считаме обявеното вече встъпване на Руската Православна Църква във ССЦ за едно от най-решителните събития в църковната история»19!!! Излишно е да се коментират тия зловещи думи!

Така и руската Православна Църква бе впрегната в икуменическото иго. Известно е, че това стана под силния натиск на държавната власт, която се стремеше да използува Църквата за свои политически цели. Но макар и въвлечена в икуменическото движение, последната изразяваше в някои случаи своето неодобрение и несъгласие с него. Така след Бангкокската конференция на тема: «Спасението днес» (1973 г.), Синодът на Московската патриаршия в послание до ССЦ протестира срещи «почти изключителното подчертаване на «хоризонтализма» в делото на християнското спасение и срещу премълчаването за основното измерение — вертикалното, което обозначава прякото ни общение с Бога чрез личното ни самоусъвършенствуване в борба с греха в самите нас, с оглед на постигане крайната цел на спасението — вечния живот в Бога. В Синодалното послание се изказва мисълта, че премълчаването на всички тези основни християнски истини основателно «създава впечатлението, че в съвременния икуменизъм се поражда нова съблазън, а именно срам от благовестието за Разпнатия и Възкръснал Христос — Божията сила и Божията Премъдрост (1 Кор.1:23-24), в резултат на което се премълчава самата същност на Неговото Евангелие поради лъжливата боязън да не би да се покажем несъвременни и да загубим популярността си»20.

Такава справедлива критика намираме и в протестното послание от Св. Синод на Руската Православна Църква, отправено до ССЦ подир V му асамблея, станала в Найроби (Кения) през декември 1975 г. — След като в това Послание се изтъква «изкуственото премълчаване на вероизповедните различия пред външния свят», подчертава се опасността от превръщането на ССЦ в някаква «свръхцърква»21; решително се отхвърля икуменическото предложение за допускане на женско «свещенство»22 и се порицава незачитането на този православен протест от Асамблеята23. Най-сетне се изразява неприятното изумление на православните делегати от факта, че «от външното оформление на асамблеята били изключени общохристиянските символи»24, т.е. преди всичко Светият кръст!

Обаче след всички тия печални констатации и особено последната, която би трябвало да предизвика незабавно напускане на ССЦ като нехристиянско сборище, Синодалното послание внезапно заключава тъкмо обратното, — «че въпреки своето несъгласие с отрицателните страни на асамблеята, Руската Православна Църква както преди цени  своето участие в това икуменическо съдружество на ССЦ. И затова заедно с участниците на I-та генерална асамблея на ССЦ в Амстердам ние искаме да повторим, обръщайки се към нашите сестри и братя в ССЦ: «Ние решихме да останем заедно!»25 

Питаме се: какъв смисъл има тогава да се отправят гръмки протестни послания до ССЦ, щом в заключението им отново се връщаме в икуменическата локва (срв. 2 Петр. 2:22)?!...

Подобна идеологическа нестабилност се наблюдава и в доклада на професор Алексей Осипов от Московската духовна академия, изнесен на II конгрес на православните богослови в Атина през август 1976 г. и напечатан в сборника «Богословские труды» (выпуск 18, Москва, 1978 г., стр. 180-187), под заглавие «О некоторых принципах православного понимания экуменизма» (преведен и на български под заглавие «Православният икуменизъм» в спис. «Духовна култура», 1977 г., кн. 7).

Авторът още във встъплението правилно подчертава, че, според православното разбиране, християните трябва да стремят «не просто към единство, а към единство в Църквата», и то не в коя да е църква, а в истинската Църква, т. е. тази, която отговаря на изискванията на православното разбиране за Църквата като Тяло Христово (Еф.1:23), като стълб и крепило на истината (1 Тим.3:15)»26.

По-нататък се изтъква, че икуменизмът поставя външното секуларистично (светско) единство на християните като основна своя цел, отклонявайки се от главната цел на християнството — вечното спасение на душата27. Като привежда дословно цитирания по-горе (с. 377-378) текст от Синодалното послание против Бангкокската конференция, авторът прави следните много верни разсъждения, поставяйки въпроса: «До какво може да доведе християните и църквите, участвуващи в икуменическото движение, това тъй често срещано в разни икуменически документи и дискусии подчертаване на «хоризонтализма»?... Като не говорим вече за несъмненото в тоя случай загубване от икуменическото движение на всяка църковност и дори религиозност, то може да се окаже оръдие на идейна подготовка на мнозина, «ако е възможно, и на избраните» (Мат.24:24) за приемане на един идеал, пряко противоположен на Христа (к.н.)»28.

Последните думи, подкрепени от Христовото слово за прелъстяването на верните пред края на света, съвсем ясно сочат какъв е тоя «идеал», противоположен на Христа, към който води икуменизмът — това е именно антихристовото лъжеевангелие (ср. Гал.1:6-7; 2 Иоан.1:7).

По-нататък авторът порицава при икуменическите конференции екстравагантните модернистически прояви на нездрава мистика, които той, в духа на православната аскетика, окачествява като духовна прелест — състояние «равносилно на отпадане от Църквата»29. Тук той привежда следния цитат от Синодалното послание на Московската патриаршия по повод на V асамблея на ССЦ: «На Асамблеята в моменти... на обществени молитви се е проявявала изкуствено създавана атмосфера на екзалтираност, която някои са склонни да разглеждат като действие на Св. Дух. От православно гледище обаче това може да се окачестви като възвръщане към нехристиянския религиозен мистицизъм»30 (к.н.).

Обобщавайки първата критична част от доклада си, авторът заключава: «Нито секуларистичната основа на хоризонталното измерение, нито спонтанният мистицизъм... не могат да се разглеждат като положителни признаци за единството на християните. Такова може да се постигне само на чисто църковна почва и само в Църквата31

Преминавайки към втората част от доклада си, авторът критикува икуменическата «теория на клоновете» (вж. назад с. 46), като й противопоставя Евангелското сравняване на Църквата с лозата и пръчките (Иоан.15:1-6): «Както никоя лозова пръчка, по словото на Христа, не може да дава плод, ако не бъде лозата, така и за църквите, намиращи се в разделение, не може да има друга алтернатива, освен търсенето на истинската Църква и възвръщането към нея (к.н.)»32. Прилагайки този принцип към Православната Църква, авторът прави следния извод: «Ако съвременната Православна Църква свидетелствува за своята преданост и вярност на Преданието на Вселенската Църква и призовава към това и другите християнски църкви,това не може да се преценява като някакъв тесен конфесионализъм или егоцентризъм. Православието призовава не към себе си като към една конфесия, но към единство с онази единствена Истина, която то държи (к.н.) и към която може да се приобщи всеки, търсещ тази Истина... Истината може да бъде само в една Църква. И в този случай тя е онази Една, Света, Съборна (Католична) и Апостолска Църква, в приобщаването към която могат да намерят същинското единство и всички други християнски църкви. Православната Църква, като запазила неповредено Апостолското Предание, е реалният, видим израз на Богочовешкия организъм на Църквата (к.н.)»33.

Като предупреждава, че икуменизмът си служи често със свещени православни термини, придавайки им смисъл, далечен от православното им съдържание и така «ги разтваря в морето на многозначимостта и ги довежда до пълното им обезценяване»34, — авторът прави строго разграничение между православния термина «католичност (съборност)» на Църквата и икуменическата му подмяна с чисто светските понятия за «съдружност, солидарност, конгломерат, федерация», както и с термина «консилиарно съдружество»35, усвоен от V асамблея на ССЦ в Найроби и заключава: «Католичност или съборност — това е целокупността на цялото Църковно тяло, запазвана чрез духовно, вероучително, сакраментално, нравоучително, институционално единство и получаваща своята пълнота и завършеност в единството на Чашата Господня (к.н.)»36.

След като тъй честно е изразил толкова горчиви истини относно икуменическите злоупотреби с Църквата и с православните църковни понятия, проф. Осипов напълно би могъл да завърши речта си с тези последни думи, запечатващи единството в Православната вяра с общението в Светата Евхаристия. Обаче тук на края той внезапно прави един икуменически завой, който обезценява и обезсмисля всичко изложено дотук. Очевидно, за да се застрахова срещу икуменическите нападки, той привежда в заключение един цитат от критикуваната от нас статия на проф. прот. Л. Воронов «Конфессионализм и экуменизм» (ЖМП, -8, 1968, с. 67), който гласи: «Вярата, че именно Православната Църква е Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква от вселенския Символ на вярата..., не  означава принципно отричане у всички останали християнски църкви или общества на приобщаване в една или друга степен или поне доближаване до такова общение в живота на Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква Христова»37.

Така прозвучалият за момент глас на Православната истина бива заглушен от икуменическите викове, проглушили вече цялата наша планета!

* * *

Твърде ценен принос към психологията на икуменизма прави Архимандрит Константин от Руската Задгранична Църква, преподавател по Пастирско богословие в Православната семинария при монастира «Света Троица» — Джорданвил. В своя курс «Пастырское богословие» (Ню Йорк, 1961 г.) той проследява процеса на постепенното ОТСТЪПЛЕНИЕ ОТ ВЯРАТА (АПОСТАСИЯ), което в края на краищата ще доведе до антихриста (32 Сол.2:3). В този процес авторът различава два периода:

1) Периодът на онова «стъпаловидно» (ступенчатое) отстъпление, който се наблюдава още от Апостолска древност в течение на църковната история до последно време при падането от Христовата Църква на разни еретически общности чрез отхвърляне или изопачаване на отделни догматически истини. «Тук логически има само един път на възстановяване на вероизповедното общение: общо възвръщане в изходното лоно на Църквата... Истината си е Истина и отпадналият от истинската вяра няма никакъв друг път за възвръщане към истинската Църква, освен покайното възвръщане в нея, на каквото и стъпало от стълбата на отстъплението той да стои»38.

2) Вторият период на отстъпление от вярата е съвременният процес, който се характеризира със стремеж към единение — но не по признака на възвръщане на отпадналите към Едната Истинска Църква, която те са напуснали, а по признака на търсене общ език, общи действия и дори съвместно молитвено общение... между всички участници на някакво-си събирателно Цяло, което само условно може да бъде наречено «християнство»39...

Ето «това определя същността на новата фаза в живота на световното християнство... Това е именно Апостасията в нейния конкретен смисъл, както я е предвещал св. ап. Павел в посланието си до Солуняни (2 Сол. 2:3 и сл.)»40.

Авторът се спира последователно върху отраженията, които дава Апостасията върху различните вероизповедания:

Така в протестантството «мечтата на икуменизма подменила реалността на Църквата, която се била открила за протестантското съзнание»41 особено в периода след I световна война, когато в лицето на руската емиграция протестантизмът се срещнал с Православието. Съдбоносна роля в тая лукава подмяна изиграл руският западнически модернизъм, застъпван от задграничните руски свободни философи — т. нар. «богослови» от типа на еретика прот. Сергий Булгаков. Тия «православни» вредители именно отклонили жадуващото за църковност протестантство от естествения му стремеж към Православието и го насочили към утопическата идея за «панхристиянството»42.

Тоя пораженски стремеж на «православните» икуменисти към отчуждаване на инославните от Православието (ср. назад с. 272 и сл.) е точно противоположен на римокатолическия икуменизъм, който се с треми да подчини всички на папската власт, използувайки за тая цел всякакви средства, едно от които е създаването на «източен обред» за привличането на православни към папизма43.

Между тия два типа икуменизъм -протестантския и папския, — всеки от които преследва своята лична изгода, икуменическото «православие» играе една унизителна роля на угодничене, като си поставя за задача сближаването и обединяването и с двата чужди типа икуменизъм преди всичко и на всяка цена, «при пълна липса на внимание към своята православна същност»44.

Върху причините за тази съвременна трагичност на Православието, изкориствано от официалните му «представители»-икуменисти, авторът се спира в специална лекция — №15. — Като изтъква, че съвременната апостасия (отстъпление) в Православната Църква се дължи на гибелното влияние на западното свободомислие, авторът констатира, че под въздействие на това Православието постепенно губи представата за онова неизказано благо, което му е връчено по приемствена връзка, възлизаща към самото възникване на Новозаветната Църква. «Православието е престанало да възприема своята историческа значимост на Църковно Тяло, заемащо конкретно определено място във времето и пространството. Отделните (поместни — в ск.н.) църкви губят съзнанието, че тяхното битие се определя от фактическата им принадлежност към обозначената в Символа на вярата — Една Света, Съборна и Апостолска Църква». По такъв начин «малко по малко Православните поместни църкви — тези стълбове на Христовата истина, които никакви адски сили не са в състояние да съборят, сами, с пълна безгрижност и безразсъдност, са тръгнали по пътя на самоунищожаването..., като са се плъзнали по общата платформа на «християнския свят» с неговото превратно разбиране същността на християнството. С това поместните Православни църкви «обезсилват своята... безспорна, исторически дадена църковност,... и, не зачитайки своето минало, съдържащо в нерушима приемственост... всичката истинност на православната църковност, те от единствен и неповторим Стълб и Крепило на Истината са се превърнали в някакъв-си вариант на християнството — равноценен с много други»45. Всички тия «християнски» варианти засега още доизживяват всеки своя исторически живот, но се стремят вече да се обединят «в някаква-си събирателна Цялост, която за неповреденото православно съзнание олицетворява назряващата Апостасия, но за замъгленото от тая Апостасия «православно» съзнание се представя като единствено истинска «църква». Жалка картина, която води Православието към гибелни резултати на сближение с инославието върху платформата на икуменизма!»46 — Така «Православието, отхвърляйки от себе си безценния товар на своето свещено минало, което живее в него и го прави достояние на блажената Вечност, се увлича в усвояване на икуменическия мироглед — краен продукт на Отстъплението», който убива «учението на Православието, догмата, верността към Свещ. Писание и Предание и самата идея за непогрешимостта на Църквата и нейната неизменност..., убива самото Тяло на Църквата в неговата историческа единственост, като превръща всички православни църковни образувания... в елементи на някакво събирателно множество, което свободно се самоорганизира — в «деноминации»47.

Така под рушителната дейност на икуменизма икуменическото «православие» стига до такова «саморазрушение, което от предишното несъкрушимо стоене в Истината буквално не оставя камък на камък... Тук се наблюдава един повсеместен процес на духовно разложение, който стихийно обхваща всички души, заразено от отровата на отстъплението!48

* * *

Друг знаменит борец срещу икуменическата ерес е сръбският архимандрит Юстин Попович (+ 1979 г.), професор по догматика в Белградския Богословски факултет. Автор на множество богословски трудове, той е написал и специална книга, озаглавена «Православната Църква и икуменизмът», преведена и издадена и на гръцки език от негови ученици, в Солун през 1974 г.

Книгата се разделя на две части, съответствуващи на заглавието. В I-та част авторът разглежда Православното учение за Църквата (еклезиология). Спира се първо на четирите основни белези на Църквата — «Една, Света, Съборна и Апостолска»; после върху «Петдесетница» и «Благодатта», дадена тогава на Църквата, като действуваща в нея Божия сила, преподавана в «Светите църковни Тайнства», плодът от чието благодатно въздействие са «Светите Добродетели». Общата мисъл, която преминава през всички тези разсъждения и ги обединява е, че «всичко, което съществува в Църквата, е Богочовешко, защото произлиза от Богочовека»49.

Във втората част Богочовешката същност на Църквата бива противопоставена на човешкия (хуманистическия) характер на икуменизма в последователни глави, а именно:

1. Хуманистически и Богочовешки прогрес.

2. Хуманистическа и Богочовешка цивилизация.

3. Хуманистическо и Богочовешко общество.

4. Хуманистическо и богочовешко възпитание (просвещение).

Така се стига до предпоследната глава, която носи заглавието: «Човек и Богочовек». Tук на хуманистическия принцип: «Мярка за всичко е човекът», издигащ в култ човека, е противопоставен Богочовекът Христос, Който е станал «веднъж завинаги най-висшата всеценност и върховният критерий на човешкия род»50.

Най-сетне в последната глава — «Хуманистически икуменизъм» — авторът заключава: «Икуменизмът е общо название на лъжехристиянствата, на лъжецърквите от Западна Европа. Вътре в него се намира сърцето на всичките европейски хуманизми, начело с папството. Всички тия лъжехристиянства, всички лъжецъркви не са нищо друго освен една ерес редом с друга ерес. Общото им евангелско название е все-ерес (panairesis). Защо? — Защото в продължение на историята различните ереси са отричали или обезобразявали някои качества на Богочовека Господа Иисуса, а тия европейски ереси отстраняват изобщо Богочовека и на мястото Му поставят европейския човек. Тук няма съществена разлика между папизма, протестантизма, икуменизма и другите ереси, чието име е «легион» (ср. Лука 8:30) (к.н.)51.

В заключението на книгата си, озаглавено: «Изходът от цялата безизходност», архимандрит Юстин пише: «Изходът от цялата тая безизходностхуманистическа = икуменическа = папистическа, е ИСТОРИЧЕСКИЯТ БОГОЧОВЕК Господ Иисус Христос и Неговото ИСТОРИЧЕСКО БОГОЧОВЕШКО здание — Църквата, на която Той е вечният Глава и която е Неговото вечно Тяло!»52

* * *

Силни критики против икуменизма отправят мнозина православни гърци. Между тях особено голям ревнител на Православието е архимандрит Харалампий (Василопулос) (+ 1982 г.), дългогодишен председател на «Вселенския Православен Съюз» и редактор на официалния му вестник «Ортодоксос Типос», неведнъж цитиран от нас.

Тук ще се спрем на книгата му «Икуменизмът без маска» (2-ро издание, Атина, 1972 г.).

Още в предговора, на поставения въпрос: «Що е днешният религиозен икуменизъм?» — авторът отговаря: «Това е движение за обединяването на еретическите западни изповедания отначало с Православието; като втори стадий — за обединяването на всички религии в една чудовищна... Всерелигия. Обаче, като крайна фаза на своя тъмен план икуменизмът цели да замести служението на Единия Бог със служението на сатаната53

Съдържанието на книгата (от 282 страници) е извънредно разнообразно и изпъстрено с множество снимки-илюстрации.

В I-та част се дава историята на антихристовия икуменизъм (папски и протестантски), тайно ръководен от ционизма и масонството. Проследяват се стадиите на икуменическото движение, като се почне с профанните младежки организации на масонството (ИМКА, ИВКА, скаутизма и пр.) и се стигне до подготвителните икуменически комисии «Живот и дейност» и «Вяра и устройство», довели до създаването в 1948 г. на «Световния съвет на църквите» (глава 1).

В глави 2 и 3 се разясняват целите и плановете на икуменизма за разлагането н християнските държави и унищожаване на църквата.

В глава 4, озаглавена: «Икуменизмът се разкрива», се проследяват първите четири генерални асамблеи на ССЦ, като между III и IV асамблеи се помества интересен параграф под заглавие: «Какво говореше вчера и какво върши днес Руската църква», дето се изтъква печалното пречупване в отношението на Московската Патриаршия към икуменизма — от осъждането му в 1948 г. до влизането й в ССЦ през 1961 г. (вж. назад с. 376 и сл.).

В глава 5, под заглавие: «Средства, използувани от икуменизма», авторът се спира особено на т. нар. «всеправославни съвещания», каквито са били свиканите през 1961 и 1963 г. на остров Родос. Председател на I Родоско съвещание, на което били набелязани темите за реформи в Православието, бил гръцкият Филипийски митрополит Хризостом, който през следната 1962 г. бил избран за Атински архиепископ под името Хризостом Втори (1962-1967). Когато през 1963 г. Цариградският патриарх Атинагор свикал II Родоско съвещание и упорито настоявал Еладската Църква да участвува в него, архиепископ Хризостом II, който бил вече добре запознат с икуменическите планове на I Родоско съвещание решително отказал да вземе участие във Второто съвещание, като бил подкрепен от йерархията. Архим. Харалампий предава много живо тези факти като непосредствен свидетел на изповедническия подвиг на архиеп. Хризостом за Православието. — Авторът се спира подробно и на въпроса за подготвяния VIII Вселенски събор, преименуван сега във «велик и свят събор». Привеждат се изказвания по тоя въпрос от един друг съвременен ревнител в борбата против икуменизма — гръцкия Флорински митрополит Августин, който направо заявява: «нека се свика събор, но такъв, който да осъди голямата и страшна ерес, ереста на ересите — икуменизма54.

В глава 6 се изреждат органите, с които си служи икуменизмът: еретици, светски властници, продажни църковни вождове и пр.

Във втората част (глава 1) от книгата се разкрива вредителската дейност на евреите против християните, под заглавие: «РИТА СРЕЩУ РЪЖЕН». — Тук се предава, въз основа на точния текст на езическия историк Аммиан Марцелин (кн. ХХIII, гл. 1), несполучливия опит на евреите, със съдействието на император Юлиан Отстъпник, да възстановят разрушения от римляните в 70 г. сл. Хр. старозаветен Йерусалимски храм: «от оцелелите основи на храма изригнали страхотни огнени кълба и обгорили работещите (евреи)» (с. 217).

В същата глава 1 се разкрива и обосновава, че «мохамеданството е еврейско творение» (с. 218), създадено от евреите като разрушителна сила против християнството, която обаче промислително се обърнала срещу самите тях.

В глава 2 се изнасят, документално подкрепени със снимки, потресаващи факти и сцени на жестокости и кървави гонения на православните в Сърбия по време на II световна война от страна на папистите, жертва на които станали 800 000 православни християни (с. 235 и сл.), както и преследването на Православието в Чехословакия през 1968 г.

Оттук в заключителната глава 3 се посочва дългът на православните християни — «да не допускат Православието да бъде осквернено от прокълнатия икуменизъм!» (с. 282).

* * *

Голям противник на икуменизма сред гръцките богослови е Константин Муратидис, професор по Каноническо право в Атинския богословски факултет, който в една публична лекция, държана на 21.Х.1970 г., разгледал икуменизма като демонизъм. Сказката била изслушана с въодушевление от публиката, в присъствие на много духовници55.

Същият професор в едно интервю по телевизията на 15 май 1972 г. посочил следните три опасности от икуменизма за Православието:

а) разрушаване на православното чувство;

б) нарушаване религиозното единство на гръцкия народ;

в) гибелно влияние от страна на ССЦ, който е обладан до задушаване от протестантското всееретичество56.

Проф. Муратидис уточнява последното така: «Твърде обезпокоителен е фактът, че под въздействие на икуменическото богословие някои православни богослови не се колебаят да правят предложения унищожителни за Догматиката и за Каноническия ред на Православната Църква»57.

Доколкото ни е известно, най-капиталният богословски труд, публикуван напоследък против икуменизма, е този на гръцкия богослов А. Д. Делибаси, «Ереста на икуменизма» (Атина, 1972 г.), с подзаглавие: «Спасението в Христа, ересите и всеереста (παν-αἵρεσις) на икуменизма», съдържащ 304 страници (голям формат) и носещ като мото: «КРАЙНОТО ПАДЕНИЕ Е ТОВА НА ДУШАТА» (τό πτῶμα ἐστί ψυχῆς)58.

Тези слова на св. Григорий Нисийски авторът отнася към ереста, като пише: «Приемането на ереста е действително крайното падение на душата»59. Всеки последовател на всеереста на икуменизма се намира в голямо падение (Мат.7:27), което е крайното падение на душата»60. «Всеереста на икуменизма е на земята най-голямо зло, понеже воюва срещу «най-великото благо»61, което е Православната християнска вяра. Като воюва срещу Православната вяра, икуменизмът се бори против Богооткровената истина, която е Сам нашият Господ Иисус Христос. Икуменизмът е христоборчески и богоборчески... Като воюва против Бога, икуменизмът напада и Православната Църква, която е «Тяло Христово» (1 Кор.12:27) и съкровищница на Божията истина и благодат. Икуменизмът е най-голяма антихристиянска, противоцърковна и безчовечна ерес на вековете!»62

Както обяснява сам авторът в предговора, трудът му се състои от четири раздела. «в I раздел се говори за нашето спасение в Христа; във II раздел — за ересите като врагове на човешкото спасение в Христа; в III раздел — за съвременната ерес на икуменизма, и в IV раздел — за уклона на най-новото богословие... Писаното в I раздел (за спасението в Христа) спомага да стане понятно, колко сериозна е опасността от ересите, за които става дума във II раздел. А запознаването (с ересите) изложено във II раздел е необходимо, за да се доуточнят белезите на икуменизма, поради които той бива охарактеризира като ерес в III раздел. Писаното пък в IV раздел спомага, от една страна да се направи диагноза на причините, поради които мнозина православни клирици и миряни богослови са се подмамили от икуменизма, а от друга страна — да се намери правилният начин на лекуване на това голямо зло»63.

И тъй, първите два раздела имат подготвително значение към главната тема за икуменизма, разгледана в III раздел, който се състои от две части. «В първата част се изследва появата и развоят на икуменическата ерес  вътре в света на еретиците, а във втората част се описва гибелното становище на мнозина православни спрямо икуменическото движение»64, както и участието на «православните» икуменист в различните асамблеи на ССЦ.

Най-сетне в IV раздел, озаглавен: «Уклон и покаяние» се посочват причините, «поради които мнозина православни търпят ереста на икуменизма или дори се съюзяват с него, като стават така жалки, но и опасни негови проводници»65. — Главната причина за това авторът вижда в «обръщането на Източното богословие към «научното» богословствуване на еретическия Запад», тъй че «новото православно богословие не е самосветещо (самобитно), а заимствувано, т. е. то не е вече светоотеческо», както е било преди. «Непознаването на светите отци, а познаване на инославните (автори) е характерно за това «ново» богословие. И най-печалното е това, че православните богослови в повечето случаи се осведомяват за «възгледите» на св. отци посредством инославните», както с прискърбие признава това такъв един изряден православен догматист като проф. П. Трембелас66. Учейки се от чужди учители, православните научават не какво точно учат св. отци и какви са те наистина, а какво казват еретиците за тях и за учението им!»67 А известно е, че еретическото «богословие» не е всъщност богословие, а човекословие, тъй като «богословието на инославните не е основано върху словото Божие, а върху човешкото слово»68, което си позволява да подлага на рационалистична критика онова, що Сам Бог е благоволил да ни разкрие чрез Богооткровеното учение, благодатно изтълкувано от св. отци. «След всичко това — заключава авторът — не е чудно, че богословите, напоени със заимствувано от еретиците «богословие», действуват по начин, който обслужва ереста на икуменизма и уврежда Православната църква», като «проявяват враждебност към Православието и любезничат с ереста! Поради проеретическите си чувства те не могат правилно да преподават словото на Божията истина и не са годни да бъдат поборници за Православната Църква!»69.

Авторът приключва труда си с възвание към истинските православни християни да бъдат «верни дори до смърт» (Откр.2:10) в отхвърляне на всеереста на икуменизма, това крайно падение на душата» и ги поощрява с литургическия възглас: «СТАНЕМЪ ДОБРЕ, СТАНЕМЪ СО СТРАХОМЪ!»70

Гръцкия лекар д-р Александър Каломирос, както споменахме, е написал цяла книга, озаглавена «Против привържениците на лъжливото единение» (Атина, 1964 г.). В нея авторът, изхождайки от Богооткровеността и абсолютността на православната Истина, безкомпромисно изобличава всички т. нар. «православни» икуменисти като изневеряващи на Православието заради разни земни облаги и мнимо хуманни цели. Той показва, че е антихристиянски мирогледът на ония, които искат да обединяват «църквите». Тоя мироглед допуща, че Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква е престанала да съществува, щом се е разделила на множество несъгласни помежду си «църкви». Д-р Каломирос пише: «Ако Църквата се е разделила, — защото щом се нуждае от обединяване, тя се е разделила — тогава всичко, що е обещал Христос, се оказва лъжа. Но да не бъде такава хула! Църквата живее и ще живее до свършека на света неразделима и неуязвима, съгласно обещанието на Христа Господа (Мат.12:25; 16:18). А ония, които говорят за «обединение на църквите», просто отричат Христа и Неговата Църква! (к.н.)»71.

Д-р Каломирос въстава ревностно против компромисите с вярата и пише: «Не Христос иска тъй нареченото «обединение на църквите», а светът» (с. 21). «Всички тия движения за обединяване на държавите и на църквите, всички тия компромиси, всичкото това създавано еднообразие на човечеството под валяка на техническата култура е откриване пътя за идването на антихриста!» (с. 45).

За истински вярващите Църквата е нов спасителен Ноев ковчег. «Но когато наближат времената на антихриста, Ковчегът на Църквата ще стане трудно различим. Тогава мнозина ще кажат: «Тук е Христос» и «Там е Христос» (Мат.24:23). Но това ще бъдат лъжепророци (24:24)... Официалната църква, продала постепенно съкровищата на вярата, ще заприлича на една неописуема обединителна каша. С люциферовско остроумие тя ще запази повечето външни признаци на църквата. И само на отделни места тук-там малки групи вярващи с някой свещенослужител ще пазят все още живо истинското Предание» (с. 46). Истинските християни, несъгласни с общото течение, не могат да бъдат обичани от света. За тях Каломирос казва: «Някога идолопоклонниците мразеха християните с такава ненавист, с каквато ги ненавижда сега «християнският» свят... Но тъкмо тая ненавист от страна на света е онзи критерий, по който можем да разберем, дали сме истински християни: «Ако светът ви мрази, знайте, че Мене пред вас е намразил» (Иоан15:18) — ни предупреждава Господ (с. 81). В антихристовското обединено в лъжата световно царство истинските християни ще съставят, според Каломирос, «единствен дисонанс посред дяволската «хармония». За тях ония дни ще бъдат дни на велика скръб (Мат.24:41). Това ще бъде нов период на мъченичество — мъченичество повече душевно, отколкото телесно. Православните християни ще бъдат в това безпределно всемирно царство онеправданите членове на обществото» (с. 109). Но те, «християните, не живеят за тоя свят. Те не признават тоя свят на изгнаничество като свое отечество и не и скат да го украсяват така, като че ли им предстои завинаги да живеят в него. Те живеят на тази земя като бежанци, с някаква носталгия — с носталгия по изгубеното отечество — Рая» (с. 110). «царството, предназначено за Божиите приятели, няма нищо общо с тоя свят. То е неръкотворно и вечно!» (с. 112).

БЕЛЕЖКИ

1 Orthodoxie heute, — 40-41, Dusseldorf, 1972, S.26.
2 Виж: The Old Calendrist, November 1972, — 23.
3 Пак там.
4 Виж: «Ортодоксос Типос», — 588, 6 януари 1984 г., с. 1, кол. 2-3.
5 Цитатите са по «Ортодоксос типос», — 839, 26.V.1989, с. 1.
6 «Вестник Русского западно-европейского Патриаршего Экзархата» — 83-84, Париж, 1973 г., юли-декември, с. 243-244.
7 Пак там, с. 249, и изобщо с. 246-250.
8 «Вестник Русского западно-европейского Патриаршего Экзархата» — 83-84, Париж, 1973 г., юли-декември, с. 251.
9 Пак там.
10 Пак там, стр. 252.
11 Виж: «Ортодоксос Типос», бр. 585, Атина, 16.ХII.1983 г., стр. 1.
12 Вж. Деяния Совещания глав и представителей автокефальных православных церквей. Т. II. М., 1949, с. 363-386 и особено с. 373.
13 Пак там, с. 435-436.
14 ЖМП, 1958, -6, с. 69.
15 Ние вече подробно се спряхме върху хитрата уловка от страна на ССЦ да допусне при Еванстонската асамблея православните участници да излязат със своя Декларация, с лукавата цел да ги спечели за икуменизма (вж. с. 331.332).
16 ЖМП, 1958, — 6, с. 74.
17 ЖМП, 1961, — 8, с. 7.
18 пак там, с. 5.
19 ЖМП, 1961, — 7, с. 55.
20 ЖМП, 1973, — 9, с. 6.
21 ЖМП, 1976, — 4, с. 8.
22 Пак там, с. 9.
23 Пак там, с. 12.
24 Пак там, с. 13, кол. I.
25 ЖМП, 1976, — 4, с. 13, кол. II.
26 Осипов, А. О некоторых принципах православнаго понимания экуменизма. — В: Богословские труды (вып. 18). М., 1978, с. 180.
27 Пак там, с. 181.
28 Там.
30 ЖМП, 1976, — 4, с. 12.
31 Осипов, А. Пос. съч., с. 182.
32 Пак там, с. 184.
33 Пак там, с. 184, 186.
34 Пак там, с. 185.
35 Пак там, с. 185-186.
36 Пак там, с. 187.
37 Там.
38 Константин, архим. Пастырское богословие. Ч. II. Нью Йорк, 1961, с. 9.
39 Там.
40 Пак там, с. 10, 11.
41 Пак там, с. 83.
42 Там.
43 Пак там, с. 11.
44 Там.
45 Пак там, с. 153.
46 Там.
47 Пак там, с. 154.
48 Там.
49 Попович, Юстин, архим. Православната Църква и икуменизмът (на гръцки преведено от йером. Амфилохий Радович и йером. Атанасий Йевтич). Солун, 1974, с. 98.
50 Пак там, с. 204, 205.
51 Пак там, с. 224.
52 Пак там, с. 256.
53 Харалампий, архим. (Василопулос). Икуменизмът без маска (на гръцки — 2-ро допълнено издание). Атина, 1972, с. 24.
54 Пак там, с. 155.
55 Irenicon, — 3, 1972, p. 423.
56 Пак там, p. 425.
57 Харалампий, архим. Пос. съч, с. 148.
58 Св. Григорий Нисийски. Втора книга за Псалмите. — Минь, Патрология грека, т. 44, кол. 504.
59 Δελιμπάσι, Α. Ἡ αἵρεσις τοῦ οἰκουμενισμοῦ. Ἀθῆναι, 1972. σ. 37
60 Пак там, с. 197-198.
61 Св. Йоан Златоуст. За свещенството, слово 4, гл. 6. — Минь, Патрология грека, т. 48, кол. 669.
62 Делибаси, А. Пос. съч., с. 195-196.
63 Пак там, с. 8.
65 Там.
66 Пак там, с. 290-291.
67 Пак там, с. 292.
68 Пак там, с. 293.
69 Пак там, с. 296.
70 Пак там, с. 304.
71 Καλόμοιρος, Ἀλεξάνδρος. Κατά ἑνοτικῶν, Ἀθῆναι, 1964. σ.17


предишна глава | съдържание | следваща глава


© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.