Българска Православна Старостилна Църква

Киприан, митрополит на Оропос и Фили,

Председател на Свещения Синод на Противостоящите

Интронизационно слово1



Гледай да изпълняваш службата, що си приел в Господа

(Колос. 4:17)

Високопреосвещени и Преосвещени свети архиереи,

досточтими отци и братя,

Ваши Преподобия – монаси, духовни отци и майки,

възлюбени в Христа братя и сестри,

многоуважаеми представители на местните власти!

В този исторически момент, намирайки се на катедрата на светата Оропоска и Филийска митрополия, на която ме въздигна любовта и доверието на почитаемите членове на нашия Свещен Синод, изпитвам необходимостта да започна своето ново и високо служение със славословие към нашия Господ и Бог, към Света Троица: „Слава Богу за всичко!” „Слава на Отца и Сина, и Светия Дух!” „Упованието ми е Отец, прибежището ми е Син, покровът ми е Дух Светий; Троице Света – слава на Тебе!”...

* * *

Сетне бих желал да благодаря на моя Господ и Бог затова, че погледна милостно унизеността на Своя раб и му възложи, чрез нашето почитаемо свещеноначалие, високата отговорност на едно тройно служение.

Както е известно, всеки архиерей – а преди всичко Първенствуващият в Синода като глава и игумен в известна степен – основава своето служение върху думите на Христос: „Аз съм пътят и истината, и животът” (Иоан. 14:6).

Тези слова ни препращат към тройното служение на нашия Господ, Който е действал като Цар, като Пророк и като Архиерей: като Пророк Той е преподавал Евангелието, като Свещеник е поднесъл свръхестествената и животворяща Жертва – Самия Себе Си; като Цар е победил и съкрушил властта на смъртта.

Във и чрез Църквата епископът въплъщава царската, пророческата и свещеническата сила и власт, безусловно винаги в литургичните и харизматични граници на Тялото Христово, но изключително и само под формата на служение.

Архиереят, като цар, е ръководител в устройването на църковния живот (път); като пророк, той е носител на догматическата истина (истина); като свещеник, той е служител на църковното Тайнство, чийто център е Божествената Евхаристия, Жертвата, този апогей на богослужението (Живот).

Архиереят, и, разбира се, митрополитът и първенствуващият-председател, като път-истина-живот по благодат, упражнява своето служение жертвено, в името на спасението на своето словесно паство; намира се върху кръста, разпънат заедно с нашия Спасител Христос; слиза с любов в ада на ближния, с надежда за възкресение и вечен живот.

* * *

Възлюбени в Христа братя и сестри,

Защо, обаче, да благодаря на нашия Христос сега, когато се натоварвам с едно толкова тежко служение?

Истината е, че в началото дори само мисълта за една такава възможност ме опечаляваше дълбоко; още повече, когато тази възможност стана вече решение на нашето свещеноначалие.

Съзнанието за многостранната ми слабост причиняваше боязън и аз смятах за немислимо да приема и да се заема с едно такова много динамично и много отговорно служение.

В един миг, обаче, в сърцето ми проникна „светлина”: учението на нашия приснопаметен духовен отец, нашия митрополит Киприан, за послушанието.

Послушанието към духовния отец и към игумена, както е известно и както сме научили от скромния си опит, е извор на радост за послушника:

* * *

Възлюбени в Христа братя и сестри,

С тези смирени мисли, с това чувство към даденото ми от Бога служение, като митрополит и първенствуващ-председател на нашия Свещен Синод, с чувства на самоукорение, със съкрушение и с благодарност, но и с надежда на Божествения Строител на Църквата ни, слушам сега с внимание, с внимание много по-голямо, отколкото преди, но и със страх, Неговото насърчение: „Гледай да изпълняваш службата, що си приел в Господа” (Кол. 4:17).

Гледай да изпълняваш съвършено служението, което си получил по Божия воля!... Това служение е изключително почетно, но и изключително тежко и отговорно... За неговото изпълняване е нужно неослабващо внимание, неуморен стремеж към непрестанна молитва, сила и мъдрост свише.

Това служение ме въвежда постепенно в горницата на Тайната Вечеря, за да извърша Тайнството Умиване на нозете на Божия народ...

Това действително, на пръв поглед, е много тежко служение, което в началото предизвиква оправдан страх; накрая обаче надделява радостта в Светия Дух, защото в умиването на нозете на учениците, нозете на Божия народ, се осъществява отличителната черта на епископа...

Точно тогава епископът става подражател на Оногова, Който на Велики Четвъртък, по време на Тайната Вечеря, се навел, коленичил и умил нозете на Своите ученици... И при това започнал от Юда!...

В онзи миг са се открили в пълнота крайната любов и крайното благородство на нашия Господ, Който в отношението Си към Своя неблагодарен ученик ни е дал вечен пример на незлобие, смирение и истинско благородство...

И само по този начин има надежда Божият народ, словесните овчици на Бога, да познаят Пътя-Истината-Живота, да им се открие Светлината на Света Троица.

Ако човек не се развълнува и не се трогне при служението на умиването на своите нозе от един пастир-епископ, тогава на него му подхожда друг път, който, разбира се, не води към Светлината, не води към горницата на Петдесетница...

* * *

Възлюбени в Христа братя и сестри,

В заключение моля за съдействието на всички вас, за съдействие и да вървим заедно с любов, молитва и взаимно проникване, към изключително отговорното служение за съединяването, за единството и за възсъединяването на православните, тъй като тяхното разединение представлява една същинска трагедия.

В тези кризисни исторически обстоятелства нашият Свещен Синод – изразяван главно от Първенствуващия-Председателя – се е натоварил с тежкото отговорно бреме, което е навярно най-тежкото бреме: да извършваме тайнството на единството на Църквата, тъй като Единството е самият начин на съществуване на Църквата...

И епископът е призван да извършва това тайнство и да се раздава за него, да страда, да пада на колене, да се разпъва...

И самият този негов акт, акт на дълбоко и постоянно смирение, има едно есхатологично очакване: очакването не просто и изобщо да се обедини светът – разбира се, в Божията воля, в Божията любов, в Божията истина – но да се избегнат по възможност тенденциите за разделение в Църквата, да се излекуват по възможност разколите и разделенията, които по завист на лукавия раняват пречистото Тяло на нашия Господ.

И епископът действа по този начин и има това очакване, защото, повтарям, Единството е самият начин на съществуване на Църквата.

***

Възлюбени в Христа братя и сестри,

С тези смирени мисли тръгнах от аватона2 на нашия манастир, за да сляза до този свят и благословен храм, за да се възкача на катедрата на светата Митрополия на Оропос и Фили, призовавайки молитвите на нашия дълбоко почитан духовен отец, приснопаметния митрополит Киприан, и това мое слизане – нека не Ви се струва странно – беше изпълнено с радост!...

Тази радост не е била и не е радост светска, радост от удовлетворяване на користолюбиви амбиции – да не бъде!... Тази моя радост е дар и благословение от Отца и Сина и Светия Дух, защото се предавам на послушание към Църквата и приемам църковно служение; защото, като епископ, имам чувството, че слизайки, аз вече се изкачвам, за да вляза в горницата на Тайната Вечеря, за да падна на колене и да посветя себе си на умиването на нозете на Божия народ, по молитвите на Пресвета Богородица и на всички светци, и със силата на драгоценния Кръст.

Моля ви, молете се това очакване да не убягва никога от мисловния ми взор, защото в мига, когато това очакване бъде забравено, епископът вече се е самопремахнал, няма смисъл от съществуването му в Църквата...

* * *

„Благодатта на нашия Господ Иисус Христос и любовта на Бога и Отца и общението на Светия Дух да бъдат с всички Вас”!

Превод от гръцки език

1 Произнесено в съборния храм на манастира „Св. св. Киприан и Юстина” на 19 октомври (6 октомври ст. ст.) 2013 г. Оригиналният текст е достъпен на http://www.synodinresistance.org/pdfs/2013/10/23/20131023bLogosEnthronisthrios10-13.pdf

2 Аватон – недостъпна за лица от противоположния пол част от манастирски комплекс.


© Bulgarian-Orthodox-Church.org