България, която намерихме


Слово на Триадицкия епископ ФОТИЙ в деня на прославлението на светите баташки новомъченици 17 май (4 май, ст. ст.) 2006 г. 

«И като копаха Исааковите слуги в долината…, намериха там кладенец с жива вода» (Бит. 26:19)

Възлюбени в Христа Спасителя братя и сестри, чеда на светата наша Майка — Православната Христова Църква!

Както повествува битописателят свети пророк Моисей, в дълбоката библейска древност нашият праотец Исаак отново изкопал кладенците, които преди били изкопани от баща му Авраам и които по-късно идолопоклонниците филистимци били затрупали (Бит. 26:18).

Вървим ние с вас из пустинята на нашето съвремие, възлюбени. Вървим и скърбим за затрупаните кладенци с жива вода. Повечето от нашите съвременници не ни забелязват, ако пък ни зърнат, поспрат се за миг, присмеят ни се, задето въздишаме по пресъхнали според тях кладенци, и отминават, забързани към миражите на омайни оазиси…

И ако ние само скърбим по затрупаните кладенци, присмехулниците ще бъдат прави. Но заловим ли се да копаем, подобно на Исааковите слуги, подигравачите и хулителите не ще ни обезсърчат със злостните си подмятания. Защото трудът ни не ще остане напразен и ние ще намерим кладенци с жива вода. Вярваме, че ще намерим. И нейните струи ще напоят изнурените ни души, а нашите съдници, ако не поискат да вкусят от кристално чистата течност, или пък тя им се стори някак банална — вода…, ще продължат безполезно да тичат към бленуваните миражи…

Ето, преди около две години ние започнахме да копаем един от тия затрупани кладенци. Копахме с вяра и надежда и не останахме посрамени. Изпод пръстта, камъните и пясъка бликна вечно живата вода на мъченическия подвиг, на кръвното свидетелство за Христа на нашите бащи и майки, избити за вяра и род в Батак преди сто и тридесет години. Непреходната духовна сила и красота на този подвиг напои, освести душите ни, оживи ги с наследието на една България, която намерихме в пустинята на духовен разпад и безпаметство, на нравствена поквара и миражни блянове. И как ни се иска да извикаме ведно с „братолюбивия бедняк“, за когото споменава свети Симеон Нови Богослов: „тичайте бързо и вие, за да получите, … тичайте, братя, тичайте!“ Ала ето, тичат наши братя и сестри към призрачните примамливи оазиси, не щат да почерпят от кладенеца с жива вода. И не само това, но им се ще, подобно на филистимците, отново да го затрупат, та да оправдаят безумното си търчане подир мамещите миражи. Така една наша съвременничка наскоро обяви клането в Батак за мит, навярно от потребност да убеди самата себе си, че митично-призрачните оазиси в пустинята са непоклатима действителност. Какво да се прави… Едни ще хвърлят камък, други — шепа пръст и ще отминат. Ала не ще затрупат отново кладенеца с жива вода! Защото в тоя кладенец намерихме най-свидното — кристални струи, извиращи от нашата земна и небесна Татковина. А утолим ли жаждата си с тази вода, по думите на Спасителя ние во веки не ще ожаднеем и от глъбините на сърцата ни ще потекат реки от жива вода. Да, ние намерихме жива вода, намерихме живата вяра, живата надежда и живата любов на нашите предци, които са живи у Бога и Го молят за нас. В тия живителни струи оживяват и стават сърце на сърцето ни и дух на духа ни словата, изречени от очевидец на българската вяра и нравственост през 1877 година. Чуйте тия слова:

„Българските учителки… са почти изключително девойки, сирачета, посветили се на учителската работа, като че ли на някакъв свещен обет — за тях учителствуването е богоугодно дело. Своето възпитание и някои наченки на обща образованост те са получили или в градските училища, или в женските манастири (дори предимно в тях). Те са много религиозни и за тях Православието е не само вяра, но и свято народно знаме. За безупречната чистота на живота им няма какво да се говори, още повече че тук (както въобще в цяла България) обществената и семейната нравственост е на такава висота, че поразително контрастира с нравствеността от левия бряг на Дунава. … Съпружеската изневяра тук е просто нечувано дело и който наруши закона, не би си намерил място в обществото. Всички биха гледали на него като на загубил честта и достойнството си, опозорен човек, а сред простолюдието непоклатимата вяра в девическата нравственост достига дотам, че в много места не е прието момичетата да се изповядват … преди женитбата си. Веднъж, когато, удивен от този факт, попитах една почтена майка на семейство защо това е така — тя ми отговори за 16-годишната си дъщеря: „Защото тя още няма за какво да се кае, тя е чиста, тя е ангел.“ (1)

Ето една от най-дълбоките жили в тоя кладенец, чиято жива вода е напоила душите на баташките християни с решимост за свят мъченически подвиг! Не, това не е България, която загубихме, а България, която намерихме! И нека се присмиват подигравачите, нека многозначително клатят глава скептиците, нека хулят завистниците. Ние намерихме затрупан извор с жива вода, намерихме заровен небесен къс от нашата България, от истинската и неумираща България. И ще продължим да дирим, ще продължим да копаем. Защото има още много кладенци, затрупани от новите идолопоклонници, от новите филистимци. Вярваме, че и в тия кладенци ще намерим жива вода. Като тази, що блика от подвига на баташките новомъченици — от тяхната нравствена сила, от тяхното могъщо свидетелство за вяра и род.

Наши родни новомъченици от Батак — старци, бащи и майки, момци и девойки, невръстни дечица и младенци — молете Бога за нас — да станем и ние жива тъкан от България, която намерихме, да станем жители на нашето вековечно небесно Отечество! Амин.