Българска Старостилна Православна Църква

Последна промяна:
05.01.2011 0:21

Триадицкий Епископ Фотий

Проповед в Неделя 5 на св. Велик пост - на св. Мария Египетска

21 март (8 март ст. ст.) 2010 г.

 

В петия неделен ден на светия Велик пост Църквата възпоменава покайния подвиг и равноангелната святост на преподобната наша майка Мария Египетска.Ще ви припомня съвсем кратък епизод от житието й.

След като се удостоила да се поклони на Христовия Кръст в Йерусалим, Мария започнала усърдно да се моли на Божията Майка – да й покаже Тя как да довърши спасението си по пътя на покаянието. В отговор тя чула глас, който сякаш идел отдалеч: „премини отвъд Йордан и ще намериш пълен покой.” Мария приела с вяра тия слова, възкликнала „Владичице, Владичице, Богородице, не ме оставяй”, излязла от притвора на храма и се запътила към река Йордан. Тя сторила това с дълбока и жива вяра, без никакво колебание, без никакво раздвоение.

Та ето – ние с вас четем словото на Живия Бог. На наше разположение е богатото духовно наследие на светата Църква – нейният съборен духовен опит, отразен в творенията на светите отци. Колкото и малко да сме чели, то ще е повече в сравнение със св. Мария Египетска, от чието житие ние узнахме, че тя не е била грамотна. Вярно е, обаче, че ние с вас сме крайно нерешителни, дълбоко раздвоени и живеем в едно наистина трудно време. В какъв смисъл трудно? Духовната обърканост на днешните хора – включително и нашата, възлюбени – е огромна. Много рядко днес някой се решава да води истински християнски живот – много рядко. Съвременният християнин – масовият съвременен православен християнин, водещ светски живот – се примирява с наличното си състояние и не може да познае дълбоката си греховна разруха - тъкмо поради това, че се примирява със своето състояние. А се примирява, защото съзнателно или несъзнателно той се сравнява, съизмерва с хората в света – с това, което днес масово е прието в света. А ние добре знаем, че цялата днешна култура, начинът на мислене, науката, технологията тласкат, насочват човешкия ум навън – вън от самия него, вън от ума и вън от сърцето на човека. Къде навън? Ясно къде – те тласкат човека към света, вещите, парите. Тласкат го към потребителството и задоволяването на стремежа към сетивни удоволствия. Така живее днешният човек. Тези няколко неща, които изредих, са всъщност първостепенна ценност и цел на човешкия живот днес – масово. И ние живеем в такъв един свят – с такива едни разбирания, с такъв начин на мислене, с такива ценности... И когато всъщност ние живеем така, както всички останали – а имаме все пак някакво християнско съзнание и някакъв стремеж за духовен живот – ние всъщност се разболяваме духовно още повече. Защо? Защото нашият ум е скован и парализиран така, както умът на другите хора – на тези, които не познават Христа и Истината. А защо умът ни е скован и парализиран? Защото е насочен навън – преди всичко и изцяло навън. А когато умът е насочен навън и се влачи подир лъжливите ценности на съвремието, то умът се приковава все по-силно и по-силно към сетивата, към това, което в словото Божие и от светите отци се нарича плът и плътско мъдруване. Умът се приковава към сетивата и той все повече - колкото повече се приковава, толкова повече - губи своето място, своето върховно място в душата, защото в йерархията на нашата душа най-високо стои умът. А умът стои там, когато той е събран, съсредоточен в себе си, когато внимава в това, което става в човешкото сърце, а не когато изцяло е изнесен навън – прилепва и се приковава към вещите, потребителството, стремежа към изживяване на сетивни наслади и т. н.

И тъй – ние се оказваме духовно болни, раздвоени – тъкмо защото се опитваме да служим на двама господари. По-усърдно, уви, ние се кланяме на света, а на Христа ... – на Христа ние искаме да принесем нещо малко, което разбираме като „изплащане на религиозен дълг”. Ами – имам правило – ще се помоля. Ако го наруша – ще се изповядам, че съм го нарушил. Идва неделя – ще отида на църква. Ще направя едно, второ – и с това аз изпълнявам своя „религиозен дълг” спрямо Бога. А оттам насетне? А оттам насетне съм свободен да живея както всички хора сега. Няма да бъда краен – не съм нито подвижник, нито монах. Такъв начин на мислене – погледнато по същество – просто не е християнски. Това е един законнически, дребнав, лицемерен и лукав начин на мислене, надянал християнско ру?хо, християнска опаковка – съвсем външно.

Всички ние много добре знаем, че днешният свят – особено чрез електронните медии – засмуква човека, за да живее той изцяло в стихията на потребителството и забавленията от всякакъв характер. Особено в нашето съвремие наблюдаваме нещо крайно отвратително – влизането в подсъзнанието на човека. Разголването на това подсъзнание. Показването – напълно безцензурното показване на най-отвратителните човешки нагони. Защо? Защото чрез това се внушава, че човекът е такъв. И ние, които се именуваме християни, не намираме в себе си достатъчно духовно-нравствени сили да противостоим на това. Да противостоим как? – Преди всичко духовно - като се борим с всичко вътре в нас, което в една или друга степен ни прави родствени с цялата тази помийна лъжекултура на нашето съвремие. И тъй, какви християни можем да бъдем, ако нашият ум е изнесен почти изцяло навън, прикован към сетивата, вещите, парите и т.н.? Какви християни можем да бъдем, ако ние - в една или друга степен - потребяваме продукцията на съвременната култура и то на най-зловонното от нея? Нима не знаем от опит, че когато приемаме по сетивен път – най-вече чрез очите – цялата тази гадост, у нас започват да напират, от сърцето започват да бликат страсти и похоти. Съзнаваме ли изобщо, че сме така трагично – и дори бих казал гибелно – раздвоени, осъзнаваме ли опасността от тази болест? Осъзнаваме ли потребността от радикално лечение? Какво означава „радикално лечение”? – Нещо просто: последователно, добросъвестно вървене по пътя към Христа – с кръст на рамо. Нима не знаем какви са светоевангелските заповеди? – Знаем. Но някак с едно лукаво приплъзване ги заобикаляме – така обтекаемо, покрай тях – за да се потопим в помията на грехолюбието, сластолюбието и на всичко това, към което ни дърпа светът. Е, ние можем да четем и препрочитаме житието на преп. Мария Египетска, обаче полза от това не ще имаме, ако у нас не се появят поне кълнове на решимост да променим радикално живота си. И това е достъпното за нас в нейния пример. Т.е. – ставаш и тръгваш. Без лукави вътрешни уговорки - едноизмерно, просто, чистосърдечно, добросъвестно. Ставаш и тръгваш. Да, по този път може би ще падаш многократно, но ако вървиш по него именно с такива нагласи, разположения, мисли и чувства, с каквито току-що споменах – то Господ е, Който ще те вдига след всяко падение, Господ е, Който ще ти сочи пътя. Без покаяние – като трайно разположение на сърцето – ние не можем да вървим по този път. И отново съвременният човек ще каже: „е, добре, все говорите за отричане, за покаяние, всичко това предполага някакво напрежение, насилие над себе си - че може ли така да се живее?” Ето че нашият скован парализиран ум дори не знае какво е покаяние, не знае дори какво е покаен плач - този радостотворен в духовния живот плач. Що е покаен плач? Да имаме непременно физически сълзи на очите? Далеч не всеки физически плач е духовен. И люде в прелест плачат. Когато вътрешният плач, плачът на сърцето, е съединен с физически сълзи – о, това е висока степен на покайния плач. Що е плач според светите отци? Плач според отците е сърдечно съкрушение, спасителна скръб за собствените грехове и немощи. Плач е сърце съкрушено и смирено, което Бог не ще презре и не ще допусне демоните да го завладеят и да му се поругаят - ето що е плач. А когато човек се стреми да осъзнае духовната си нищета, умолява Господа за това, полага действителни усилия в тази посока, тогава умът му се връща към самия себе си и насочва вниманието си към сърцето. Тогава умът започва да се лекува, започва да се лекува и сърцето. И в какво се изразява този лечебен процес на ума? В това, че умът започва – според мярката, дадена, разбира се, от Господа на всекиго – да разбира. Да разбира – макар и трохички от духовни истини – да разбира духовните истини, да трупа мъдрост, да придобива наченки на разсъдливост, т.е. на правилно различаване на нещата. Но това не може да стане, ако умът не се върне към самия себе си, ако умът не започне да внимава в това, което става в сърцето, ако умът – именно като ум, съвършено съзнателно – не постави преграда между себе си и цялата тази помия, с която светът облива - настъпателно, нагло - нашите сетива почти на всяка крачка.

Ето ви началото на лечебен процес, на оздравяване на ума и сърцето. Ето ви начало на покаянието като трайно разположение. И това не е за монасите, а пък ние ще си живеем в света и там по нещичко ще спазваме – и то ще е духовно. Става дума за начин на живот. Ние или водим християнски начин на живот, или не водим християнски начин на живот. Няма защо да се залъгваме с едно повърхностно, законническо и наемническо съзнание : „Аз ще направя това-и-онова, ще заръчам молебен , толкова свещи ще запаля ...– и с това -пак повтарям - ще изпълня своя дълг спрямо Бога.”

Ето един от многото спасителни уроци, които ни предлага житието на дивната преподобна Мария Египетска. По нейните свети молитви да прекрачим междата на двоедушието, на съмненията, на колебливостта, на сластолюбието. По нейните свети молитви да ни отвори Господ дверите на покаянието, за да стане покаянието за нас основа на живота, за да стане покаянието за нас основно и трайно разположение на сърцето ни, за да стане покаянието за нас радостотворен извор на живот в Христа Иисуса нашия Господ, Който заедно с Неговия безначален Отец, и пресвят, Благ и Животворящ Дух е благословен и препрославен сега и всякога и във вечни векове! Амин.


(c) Bulgarian-Orthodox-Church.org