Последна промяна:
24.02.2010 9:16

Триадицкий епископ Фотий

Слово в неделя първа на Великия пост — Православна

произнесено в катедралния храм на БСПЦ „Успение на Пресвета Богородица“, гр. София, на 8/21 февруари 2010 г.

Днес, възлюбени, Църквата празнува тържеството на светото Православие. И този празник не е просто църковно-богослужебно възпоменание на събитие, случило се преди близо дванадесет столетия. Тържеството на Православието, на Христовата Истина, не се ограничава от времето и пространството, от измеренията на този скоропреходен свят.

Ала от една съвсем конкретна гледна точка, за какво тържество на Православието можем да говорим днес? Достатъчно е да хвърлим бегъл поглед върху църковния живот в нашето Отечество, за да се натъкнем на грубоват прагматизъм, битовизъм, на грозно оголени материални интереси, на вяла, формална църковна реторика, да се натъкнем на църковно политиканство, на нашенско-ориенталска сервилност пред силните на деня, а нерядко — и на полуезически елементи в богослужебните обичаи.

Тъжно е всичко това! Болно е! Истината е, че в нашия живот, в живота на тия, които се именуваме православни християни, Православието или тържествува, или бива опозорявано, хулено, подменяно, разпъвано. Лесно е да се наричаме православни. Лесно е със скрито или с грубо изявено самодоволство да осъждаме тия, които не са православни. Трудно е да живеем като православни. И неведнъж е ставало реч за това.

Едва ли ние с вас си даваме сметка колко често в живота си заменяме Православието, заменяме го със свои желания, със свои нагласи, със своето самолюбие, заменяме го и го отменяме или пък не ни е и грижа за него. А когато трябва да се наречем православни, когато трябва да се изживеем като православни по име и по убеждение — сякаш става дума за някакво партийно или идеологическо убеждение, — да, тогава е лесно да сме православни: тогава понякога кресливо се обявяваме за православни и с това ние пак и отново позорим свещената истина на Православието.

Какво е потребно, за да бъдем православни на дело? Какво е потребно, за да тържествува Православието в живота ни? За това можем да говорим дълго. Но бих искал да спра вниманието ви върху нещо известно, което обаче мисля има основно, определящо значение за това да бъдем православни в живота си.

Светител Серафим Софийски чудотворец, чиято памет празнуваме днес, казва: „Целомъдрието е по-високо от всичко. Без целомъдрие не бива да се богословствува. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8). Ето, у Булгаков — светителят има предвид протойерей Сергий Булгаков и неговото еретическо учение за Соф`ия, — ето, у Булгаков, казва светител Серафим, цялото богословие е пропито с нечистота.“ И тъй, потребно е целомъдрие: тази така рядко срещана днес светоевангелска добродетел. Когато става дума за целомъдрие и особено в случая, се има предвид не само нравствената чистота, не само чистотата на ума от похотливи пожелания, чистотата дори от сянка от мисли за плътски грях — има се предвид цялостната чистота на ума, онази чистота, с която той, умът, осъзнавайки своята окаяност и склонност към грях, се стреми да възприема истините на вярата колкото може по-дълбоко и по-дълбоко, та да можем да заживеем с тия истини. За да може да възприеме истините на вярата, изложени в словото Божие, в творенията на светите отци, в житията на светците, умът би следвало да се бори наистина с всяка нечистота, с всяка гордост, надменност, самодоволство, дързост; от тази гледна точка кой от нас може да бъде богослов? Никой. И ако все пак ние дръзваме да богословствуваме — става дума за тия, които са призвани да го вършат като служение в Църквата, то би следвало да го правим наистина със страх и трепет. Изгубиш ли покайното разположение на ума, изпълниш ли се с интелектуално самочувствие, изпълниш ли се с раздразнение и гняв, с желание непременно да разкритикуваш, на всяка цена да убедиш в това, което мислиш — изпълниш ли се с такива мисли и чувства, ти богословствуваш нечисто, твоето богословие — дори формално да е вярно — ще бъде изпълнено с напрежение, острота, идещи от твоите страсти. С такова богословие и богословствуване ти трудно ще убедиш когото и да е.

И тъй, потребно ни е целомъдрие, възлюбени. Потребна е борба за целомъдрие. А колко трудно ние, съвременните люде, можем да разберем що е целомъдрие, можем да почувстваме по-дълбоко що е целомъдрие; колко трудно е да обикнем, да възлюбим целомъдрието. И ето, Христов свидетел, свидетел за православната истина, може да бъде кой? — може да бъде целомъдреният православен християнин.

Днес във всички храмове на Константинополската патриаршия се чете патриаршеско и синодално Окръжно послание за Неделя на Православието. В това послание се прави апология, защита на икуменическия диалог и остро се порицават „зилотите“, тия православни християни („зилот“ в превод от гръцки ще рече „ревнител“ с отрицателен оттенък, фанатик-ревнител); та, заострено се критикуват в това Окръжно послание тия православни християни, които са против така наречения икуменически диалог.

Патриарх Вартоломей и митрополитите на патриаршията подчертават, че „Православието не е музейно съкровище, за да бъде охранявано, но дихание на живот, за да се предава и животвори хората”. „За тази цел“, цитирам, „Православието трябва да е в постоянен диалог със света. Православната Църква не се страхува от диалога, защото истината не се страхува от него“; в противен случай Църквата щяла да се превърне „в едно «гето» в периферията на историята. Някои кръгове ... по фанатичен и недопустим за православното мислене начин воюват срещу тези диалози и срещу всеки опит за мирни братски отношения на Православната Църква с другите християни; воюват с всеки опит за възстановяване на единството между християните, поставят себе си над епископските синоди на Църквата и създават опасност от схизми в Православието. В своята полемика осъждащите опита да се възстанови единството на християните не се колебаят да изкривяват действителността, да заблуждават вярващия народ. Православието не се нуждае нито от фанатизъм, нито от нетърпимост, за да се защити. Който вярва, че Православието има истината, не се страхува от диалога.“* Дотук цитати на отделни места от споменатото Окръжно послание.

Вярно е, че един изцяло пасивен, охранителен консерватизъм, че едно непримиримо злостно фанатично отношение към другомислещите не може да доведе до добър край. Такива православни люде рано или късно стават сектанти по дух, макар и формално да са православни. Ала вярно е и друго — вярно е, че либералната широта, с която икуменистите водят диалог със света и с инославните, преобразува православното съзнание — автентичното, достоверното православно съзнание — в някакъв вид негова противоположност. Полуистини и неистини служат за основа на този текст. Кой може да свидетелствува за Православието? — Целомъдреният във вярата, този, който дори в разговор с еретици и инославни не би се поколебал за миг в нейната чистота. Е, добре: свидетелство за Православието ли е това — да се молиш с инославни? Та това е духовен блуд; Църквата изрично го забранява.

Изобщо, ако погледнем дейността на така наречените православни икуменисти, ще усетим ли целомъдрено изповядване на светото Православие? Ще усетим ли целомъдрие във вярата? Не. Отговорът е ясен. Отговорът е дори трагично ясен. А и самата идея за такъв вид диалог, идея, въплътена тук, в този текст, е чужда на църковното Предание. Кой от отците на Църквата ни учи, че по такъв начин се свидетелствува за Православието? Никой. Преподобни Ефрем Сириец казва: „Липсата на общение с еретиците е красота на Църквата и израз на нейната жизненост. Ако Църквата започне да общува с еретиците, това означава, че тя е застрашена от духовна смърт.“ Тази прекрасна дълбока мисъл на свети Ефрем е просто една илюстрация. Безчетно много са изказванията на светите отци по различни поводи, в творенията им, в проповеди на тази тема. Къде е целомъдрената вярност към Преданието? Къде е стремежът да мислим като отците и да постъпваме като отците — защото това означава живо да се приобщиш към растящия залог на църковното Предание; не да цитираш отците, не формално да ги познаваш, не да си начетен, защото често пъти с цитати човек може да облепи свое напълно погрешно и дори еретическо мнение. Единствено целомъдрието във вярата, целомъдрието на ума и на сърцето може да ни помогне да усетим къде е истината, къде е истината на Православието сред този лукав свят, сред днешния свят, който леко, без скрупули, си служи с полуистини и лъжи.

И тъй, в рамките на този свят, в задушливите прегръдки на времето и пространството Православието и тържествува, и е разпъвано, и е опозорявано, и е подменяно. Какво ще бъде в нашите сърца, в какво състояние ще се намерим ние в тази бран? Дали ще бъдем носители, според силите си целомъдрени носители на нашата вяра, или ще се окажем кресливи фанатици, зависи от нас самите, възлюбени. А Православието е тържествувало, тържествува и ще тържествува до свършека на света. То тържествува, защото тук на светия Престол видимо пребъдва в Св. Тайни нашият Господ и Спасител Иисус Христос. Православието тържествува, защото неговата благодат няма да се отнеме, благодатта на Христа не ще се отнеме от малкото стадо, от Църквата, до последния ден от съществуването на този свят. Православието съществува чрез свидетелството на светците, чиито свети икони и свети мощи ние с особено усърдие почитаме в днешния ден. Свети апостол и евангелист Йоан Богослов казва, че всеки, който е роден от Бога, побеждава света. „Тази е нашата победа, която победи света – нашата вяра“ (1 Иоан. 5:4) – светата наша православна вяра в Триединия Бог: Отец, Син и Дух Свети, Който е благословен сега и всякога и в безкрайността на бъдещия век! Амин.

Бележки

* Превод от текста, поместен върху официалната интернет-страница на Константинополската патриаршия: Тези диалози, ведно с всички опити за мирни и братски отношения на Православната Църква с другите християни, днес за съжаление се отричат по един недопустимо фанатичен начин — поне според стандартите на истинския етос на Православието — от известни кръгове, които присвояват изключително за себе си званието зилот и защитник на Православието. Като че ли всички патриарси и свещени Синоди на Православните Църкви по целия свят, които единодушно са взели решение за и продължават да подкрепят тези диалози, не са православни. Въпреки това, тези противници на всяко [sic!] усилие за възстановяване единството сред християните [sic!] издигат себе си над епископските синоди на Църквата в опасното положение на основаване разколи вътре в Църквата. В своята полемическа аргументация тези критици на възстановяване на единството сред християните дори не се колебаят да изопачават реалността с цел да измамят и разбунят вярващите [Източник: Patriarchal and Synodal Encyclical on the Sunday of Orthodoxy (February 21, 2010)]. (обратно)


(c) Bulgarian-Orthodox-Church.org

За повече информация ни пишете на inform@bulgarian-orthodox-church.org