Българска Православна Старостилна Църква

Слово в неделя седма след Пасха, свети равноапостолни Кирил и Методий

Произнесено в катедралния храм „Успение Богородично“ на 24 май (11 май ст. ст.) 2015 г.

Празникът на светите братя, които наричаме равноапостолни, основателно свързваме преди всичко с просвещението на славянските народи, което по съдържание е просвещение на душите с евангелското слово на Божията Истина. Просвещение на душите, което самите апостоли са осъществявали. Тъй като началната вяра идва от слушане и четене на богооткровеното слово, за неговото пълноценно усвояване се налага то да достигне до душите на разбираем за тях човешки език. След като бъде чуто, всяка отделна душа се изправя пред съдбоносното решение: дали е готова да го последва, за да достигне с живота си целта на спасителната вяра – обòжението на човека. Като практическа решимост, имаща своите основания в най-дълбоката човешка същност, това решение се налага да бъде препотвърждавано през целия по-нататъшен живот – най-вече при всяко житейско сътресение, при всяко изкушение, с което Господ изпитва дали приетата вяра е станала съдържание на живота ни. Дали вярата ни в Него е повече в ума или в потребността да не се отделяме от Христа, което е белег на преобразяващата се душа. Защото точно тази потребност говори за наличие на вътрешно разбиране и сливане с Неговата Истина. Казано по друг начин, в сърцето да заживеем с Христа и чрез Христа, което е единственият път да разбираме богооткровеното слово на Премъдростта – пътят за постигане на обòжение. В този смисъл християнският живот представлява усвояване на един нов език от душата – езика на богоразкритието в самия човек, езика на Божиите тайни. Това не става отведнъж, въпреки че на празника Петдесетница апостолите неочаквано заговорили на други, чужди езици, каквито не знаели, според както Духът им давал да изговарят (срв. Деян. 2:4). Това само подчертава изключителното и знаменателно начало на Христовата Църква, на евангелската проповед „по цял свят“ (Марк. 16:15), начало на „научаването на всички народи“ (срв. Мат. 28:19). Тази проповед, която по-нататък, през цялата история на християнството е била „подкрепяна с личби“ (срв. Марк. 16:20) и всякакви чудеса. И днес божествената сила на евангелската проповед остава непроменима, независимо от толкова ярките белези на човешкото отдалечаване от Господа и повсеместно нежелание на хората – включително и на християните – да пазят, т.е. да изпълняват всичко, което ни е заповядал Спасителят (срв. Мат. 28:20). Но силата на евангелската проповед е неизменна само за пазещите и изпълняващите Христовия закон, които преди това правилно са се научили и продължават да се учат на него, най-вече като във всичко ревностно изпълняват евангелските заповеди.

Обикновеният прочит на Свещеното Писание, макар и на добре познат език, далеч не означава неговото разбиране. Защото то не е човешко творение, което може да бъде разбрано с естествения човешки ум, a е пътят от тленното ни битие тук на земята към Горното ни отечество, за което сме създадени. То е Откровението на Божията Премъдрост, което има силата да направи чудото, да просветли помрачения човешки ум и да го удостои не с естествените дарби и способности, а с нещо много по-ценно: да разбира истината за същността на нещата – това ноетично прозрение, което човек е притежавал преди грехопадението. А след изкуплението и богоусиновлението това просветление на ума извежда обòжения човек до Престола на Самия Бог. Светлината на това вътрешно богопознание, разбира се, винаги е резултат на реалното единение на душата със Спасителя, нейното благодатно преобразяване в нова твар. Това е реализацията на най-висшата потребност на всяка човешка душа, която Бог е вложил в нея като трепетната нагласа и неутолима жажда и стремеж за живот в близост и единение с Твореца. Осъществяването на тази потребност зависи от силата на вярата и решимостта да се следва указния от Самия Него път – пътя на деятелния живот за очистване от страстите, за постигане на просветление на ума и обòжение.

Св. Климент Охридски в словото си за св. Кирил Славянобългарски пише: „Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа скритата за мнозина Божия премъдрост и които разкриха тайните на богопознанието“. Това начално просвещение за скритата Божия премъдрост, идващо с човешки думи, разбираемо за всеки човешки разум, следва да достигне до личното просвещение на ума, който започва да чува и разбира непознатия език на ангелите, езика на благодатния духовен свят. Животът на душата чрез вярата е пътят към разбирането на непознатия и чужд за помрачения човешки ум език, с който Господ удостоява всяка душа, очистила сърцето си и станала жилище на Живия Бог. Езикът на ангелите – служебните духове, изпълняващи непосредствено и в пълна яснота Божията воля – е същевременно езикът на Божието Откровение, съдържащо се в Свещеното Писание. Той обаче остава неразбираем, ако не бъде възприет и не докосне сърдечното разбиране на душата, зависещо от степента, в която тя се е очистила от греха. Защото той е дар на личното богооткровение и разбирането на Божията Истина, на живото богопознание.

Усилията и старанията за разбиране на Свещеното Писание трябва да бъдат съобразени с опита на праведниците, успешно изминали пътя на спасението. Във връзка с недоумения и неясноти в свещените текстове светител Теофан Затворник пише: „Славянският и гръцкият текст на много места са непонятни. Това е истина, но какво да се прави, след като и първоначалният еврейски текст, излязъл от ръцете на пророците, също не е бил във всичко разбираем. Нима ще започнем да го пресъчиняваме, за да внесем в него разбираемост? Апостолските писания [на някои места] също са непонятни, но кой ще започне да ги пресъчинява... За отстраняване на неяснотите има тълкувание“. Това е тълкуванието на хората, придобили просветления ум, а не на умуващите по човешки, каквито са множеството безблагодатни анализи, приети от неправославните конфесии. Затова само опитът на първите, на правилно разбиращите Писанието, както и примерът на праведния им живот трябва да станат и наша норма на мислене и житейски път.

Всички християни са призвани да получат дара да разбират чуждия и непознат език на духовно прогледналите и удостоени с разбиране – езика, който се родее с този на ангелите, познаващи Бога по силата на своята богосъздадена природа и пребъдващата в нея Божия благодат, чрез която са в близост до Него и непрестанно Му служат. Утвърждаването на Божето слово като лично богооткровение и богоразкритие е особен личен път на просветлената от Него душа. Личното богооткровение се явява в сърцето и, когато го изпълва, човек може да изразява Божията истина, която му се открива и която става присъща за цялостното му, ново мислене. Спасителят казва: „от препълнено сърце говорят устата“ (Мат. 12:34) и затова само от очистеното сърце може да идва и разбирането, и говоренето на Неговата истина. Ако за това не достигат сили, може да се заимства и ползва опитът на очистените и просветлени души – опитът на светите праведници, които ни водят и утвърждават във вярата.

Св. ап. Павел, който повече от всички говорел езици и за което благодари на Бога (срв.1 Кор. 14:18), в посланието си до Коринтяни пространно разсъждава и поучава във връзка с дара за езиците, а св. евангелист Марк пише за този дар като за личба на повярвалите (вж. Марк. 16:17). Тези повярвали са били истински изпълнените с Божията истина, за която е трябвало да свидетелстват, включително и с другите дарове за чудеса, които според св. Йоан Златоуст са били нужни при първоначалното разпространение и укрепване на вярата. По думите на един съвременен богослов дарбата да се говори на чужди езици била съчетана с непрестанна вътрешна молитва. Апостол Павел пише: „Затова и Бог високо въздигна Иисуса Христа и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“ (Фил. 2:9-11). В този откъс е явна връзката между ноетичната молитва в името на Христос и фразата „всеки език“. Името на Христос, което се повтаря в сърцето и е белег за Божията енергия вътре в нас, белег, че сме станали храм на Пресветия Дух, е велика сила, която подчинява всяка друга сила и разбира се – управника на този свят – дявола. Това е молитвата на ума. Св. ап. Павел казва съвсем ясно: „И не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух, като се назидавате сами с песни и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа“ (Еф. 5:18-19). Псалмопението, славословието и духовните песни представляват молитва на ума, която действа в сърцето чрез енергията на Пресветия Дух. Тази дарба никога не е изчезвала от Църквата. Затова казваме с положителност, че онези, които имат молитвата на ума или умосърдечната молитва, имат дарбата да говорят непознати езици, защото те говорят „езика“ на ангелите.

Християнската душа трябва да се освободи от властта и служението на плътта и да заживее в служение на Бога, което е изпълнение на Неговата воля. Това е излизане, освобождаване на ума от плътското мислене и придобиване на просветленото знание на Духа, Който преобразява със силата на благодатното си присъствие всяка душа, познала и заживяла с Господа. Такъв е езикът на директното Богооткровение, на който Господ е говорил на пророците, чрез който е въздигал просветления разум на праведниците. Можем да приемем, че ангелските явявания не само на праведни, но и на други човешки души, са ставали посредством разбираем за тях език, или пък вразумително и надсловесно, като интуитивно внушение – което е едно и също, защото за това е бил нужен същият човешки слух, способен да чува и разбра езика на отвореното за Божието слово човешко сърце. Можем да го наречем постоянна трезвост и вътрешно внимание над божествените неща, които започват с благоговейна вяра и се поддържат с благочестив аскетичен живот.

Макар и далеч от особените дарби на светите равноапостолни братя Кирил и Методий, всеки от нас е призван и може да се приобщи към благодатното просветление на ума чрез ревностен християнски живот. По техните молитви да ни даде Господ силата на тяхната вяра, да подкрепи волята ни да следваме техния пример, както и примера на всички праведници за достигане блаженството на благодатното обновление и обòжение. Амин!

Проповедта е произнесена от покойния свещеник Николай Иванов.


(c) Bulgarian-Orthodox-Church.org